Ейтан се усмихна, но си мислеше за Мароко. За кожата й под лунната светлина. За бузата й до неговата. За дъха й.
— Да се поразходим — предложи тя. Той остави пари върху масата и двамата излязоха в прохладната вечер, под полъха откъм морето.
Тръгнаха на запад към Средиземно море и големите булеварди, където вече се трупаха опашки за кино и тълпите превземаха кафенетата по „Дизенгоф“. Наближаваха празници, скоро щеше да започне и новата учебна година, а морето да изстине. Атмосферата беше напрегната, всички бързаха, говореха високо, колите и автобусите като че се движеха по-бързо. Сякаш животът започва да се забързва, сякаш не му достига времето…
Ейтан вървеше, бръкнал в джобовете си. Чувстваше тежината на пистолета върху хълбока си под свободно пуснатата отгоре риза. Ети го хвана под ръка.
— Скоро заминавам — каза тя.
Ейтан разбра — нова мисия. Надяваше се, че това ще я отведе някъде много надалеч и за дълго. В безопасност. Или поне на не толкова опасно място като тук.
— Добре — отвърна той.
Тя прибра ръце зад гърба си.
— Както винаги, все същият дипломат. — Тя беше експерт по преструвките, но не и пред него.
— „Флейта“ е тук.
Ети спря на място. Този път Ейтан я хвана под ръка и двамата продължиха след няколко неспокойни крачки.
— Какво означава това „тук“? — прошепна тя.
— В страната — още докато го казваше, усети как космите по врата му настръхнаха.
Няколко минути Ети не каза нищо. Стигнаха площад „Дизенгоф“. Фонтанът в средата пръскаше струи, осветени в розово и жълто.
— Ти водиш — каза Ети като уморена танцьорка към партньора си по време на състезание. И Ейтан пое ролята си. Оттук нататък в бавното им придвижване на север тя щеше да го следва по петите, докато той се връща без предупреждение, наема такси за няколко пресечки, качва се на автобус и слиза, преди да е тръгнал. Това държание беше автоматично — импровизация, но научена. Красиво, но объркано като разходка на оглупяла, нерешителна, възрастна двойка.
Той й разказа всичко. Част на немски, на иврит, на английски. Когато стигна до частта с Марк Даган и Кипър, тя хвана ръката му и я стисна. След това вече не я пусна. Разказът накара сърцето му да бие ускорено, защото оголи истината и я показа като опасност под светлините на градската нощ. Хванатите им длани бяха мокри от пот.
Накрая, след като обиколиха през „Бен Йеуда“, излязоха отново на „Дизенгоф“ и тръгнаха на север, където кафенетата оредяваха, магазините вече затваряха, а туристите се изнасяха на юг към ресторантите, след като са похарчили парите си за бижута. Когато заговори, гласът на Ети беше тих, но твърд.
— Това е той — каза тя, след като обмисли целия разказ на Ейтан. — Но аз не съм толкова сигурна, че е вътре в страната.
— Вътре е — увери я Ейтан.
— Няма твърди доказателства, Ейтан. Прониквания стават всеки месец. Никой не е дал описание, което да сравним с паспорта.
— Той е.
— Защо мислиш така? — повиши леко глас тя. От яд или може би паника. — Защо трябва да е той?
Ейтан спря. Обърна се към нея под светлината на уличната лампа. Продължаваше да държи ръката й.
— Ние всички се измъкнахме, Ети. Всеки, който беше извън страната, е мъртъв. Хари, Райнер, Майк. — Той се върна към псевдонимите. — Франси е била „заключена“, където и да се е намирала. Сега сме само ти, аз и Ханс-Дитер. И ние всичките сме тук. Къде другаде би желал да бъде той?
— Но защо, Ейтан? Той е професионалист. Защо би го поискал?
Той я погледна в големите сини очи. Внезапно намрази всичко — страната си, началниците си, Службата. Тя би трябвало да е женена, безгрижна, да изучава рисуване в „Бецалел“. Би трябвало да е някъде другаде, щастлива.
— Не знам, Ети.
Отново тръгнаха. Този път Ейтан я прегърна през рамо. Дланта му стискаше рамото й. Чувстваше стегнатите мускули и трепета по гърба й.
Тръгнаха към булевард „Арлозоров“, после по „Соколов“. Сега очите им оглеждаха сенките под дърветата, тихите улици, сенките под вратите. Свободната ръка на Ейтан висеше надолу край хълбока. Ети стискаше чантичката си, но ципът отгоре беше отворен.
Изкачиха стълбите мълчаливо. Ейтан просто не искаше да мисли повече. Тя отключи. А той винаги мислеше, винаги. Мислеше, планираше, предвиждаше… Влязоха вътре. Ети заключи вратата и тръгна из стаите като чужда в собствения си дом. Той просто не искаше да го прави повече. Да мисли за толкова много неща, да премисля, да преценява. Искаше да спре, да си почине, да се отпусне.
Когато наля водка в две обикновени чаши, ръцете й трепереха. Ейтан я гледаше, виждаше отворения върху пода куфар, сгънатите дрехи, внимателния избор. Имаше купчина томчета на френски — речници, художествени книги, карти на Париж. Когато му подаде чашата, Ети забеляза, че ги гледа. Тя изпи своето питие бързо и остана да го гледа, докато и той глътна своето.