Тук човек се нуждае от знанията, опита и фатализма на бедуините. Трябват му здрави крака, малко вода и воля, за да не спира да пристъпва внимателно нагоре.
Докато се катереше, Амар се усмихна. Имаше всичко, от което се нуждае.
Носеше спортната чанта като раница, преметната на гърба му. Тежкият товар беше врязал дръжките в рамената му. Въпреки че беше увил частите на РПГ-то и ракетите в голям плажен пешкир, металните парчета тежаха и на всяка стъпка дрънчаха върху гърба му.
От едно крайпътно магазинче близо до Йерусалим, където продаваха дрехи втора употреба, той си беше купил чифт кафеникави шорти, евтин плетен колан и пластмасова манерка заедно със зелена тениска, върху гърдите на която беше отпечатан символът на Дружеството за защита на природата. Сега белите му маратонки бяха станали кафяви от прахта, краката и ръцете му вече бяха почервенели от слънцето, а дланите му кървяха от острите камъни на скалите. Той се наслаждаваше на всяка нова трудност. Не беше спал достатъчно, но физическите трудности щяха да му помогнат да остане нащрек.
Той стигна билото на планината. Беше дълго и тясно като острие на бръснач, но той не се изправи, за да се наслади на пейзажа като алпинист-аматьор. Остана приведен и бързо се спусна от другата страна, плъзна се по гръб и остана легнал, за да си почине малко от тежестта на спортния сак. Бутна шапката си на тила и се извърна да погледне на север.
От другата страна на урвата видя малкия паркинг при „Мицрех Шалем“. Макар че изкачването дотам с колата от нивото на Мъртво море му се стори доста стръмно, сега беше още по-нависоко, а колата му приличаше на малка бяла капсула върху гигантски мравуняк.
Беше променил решението си за колата. Идеята да я изостави на площад „Мангер“ във Витлеем не беше добра. Когато се стъмни, всички коли с изключение на военните щяха да се махнат оттам и тогава взетата под наем кола щеше да изпъкне като овца на тепсия. Евреите щяха да се усъмнят, може би дори да повикат сапьори да я проверят за експлозиви. Или най-малкото да разберат откъде и от кого е наета.
Затова той напусна работилницата на Кадуми и потърси кафене. Избра го внимателно и накрая седна в малко заведение с няколко маси и най-важното с портрет на Насър върху стената. Обикновените палестинци не се радваха особено на подписаните мирни споразумения на Израел с Египет.
Затова Амар, изглежда, беше единственият посетител тук. Когато спечели доверието на собственика, той внезапно му предложи сто долара, за да отиде и да му докара колата. След това зачака на отсрещния тротоар.
След двадесет минути човекът се върна с колата.
Прибрал РПГ-то в багажника, Амар се върна към Йерусалим, после сви към Йерихон и на юг към Мъртво море. Не че нямаше доверие на хората си, които бяха осигурили и пазили оръжието — едва ли биха го повредили. Но добре знаеше, че сънародниците му не разбират много от сложни оръжия, тъй като рядко имаха възможност да се докопат до такива. Войните в Средния изток бяха доказали този мъчителен факт.
Освен това от собствен опит знаеше, че човек никога не бива да се доверява на мнението на друг по отношение доброто състояние на оръжието си. Трябваше да изпита стрелбата на РПГ-то. Ако една от ракетите се задейства, твърде вероятно е, че поне една от останалите две също ще е добра. А на него му беше необходима само една.
Но за изпитанието трябваше да се намира далеч от израелци. Юдейската пустиня беше идеалното място. Откакто евреите бяха върнали Синай, те бяха принудени да превърнат почти всяко местенце от пустинята в тренировъчна площадка. Дните и нощите в Юдея бяха изпълнени с гърмежите на танкови оръдия и автомати. Ако се намира на скрито място, един изстрел в повече не би учудил никого.
Той отмести поглед от далечната си кола и бавно се огледа на изток. Очите му спираха върху всяка сянка, която би могла да е човешка фигура. Широкият овал на Мъртво море спеше пред погледа му с гладката си зелена повърхност и дантелените ивици сол, подобно на петна от пот върху войнишка риза. Нито лодка, нито сал или птица се престрашава да почива върху тази топла супа от естествен солен корозив.
Когато главата му завърши кръговото движение, той отново гледаше на юг, доволен, че никой не го забелязва. Погледна надолу към дълбоката урва под краката си. Беше изрязана като рана в скалите от дългогодишната смяна на зимни потоци с летни ветрове. Стените се издигаха високо в пустинния въздух, почти докосвайки се една друга, където урвата извиваше рязко на север и се врязваше в още по-високи, остри скали. Тихото пукане на оръжия отекваше иззад планината. Къси залпове, разделени от интервали тишина, като че ли пръстите на войниците върху спусъка са стегнати от артрит.