Амар се усмихна. Даже и приблизителна точност ще е достатъчна.
Връщането до паркинга му отне по-малко от тридесет минути. Гърмът от експлозията го беше оглушил временно. Имаше чувството, че ушите му са запушени с мокър памук, а в главата си още чуваше бръмчене като шум от късовълново радио. Но знаеше, че физическият ефект скоро ще отмине, а беше възбуден от адреналина, който се повиши след успешното изпитание.
Влезе в колата и я подкара извън прашния паркинг.
Когато Амар стигна „Мешур Адумим“ — шосето, което се изкачваше от Мъртво море към Йерусалим, — направо не можеше да гледа от жажда. Пред себе си вляво видя малко отклонение за почивка. Един туристически микробус беше спрял на прашния паркинг и група шведи чакаха ред да се качат върху стара камила, която пръхтеше и плюеше, а господарят й, мургаво бедуинче, я подканваше да става под тежестта на кикотещите се европейци.
Имаше и ресторант в ниска каменна сграда, украсена с червени пластмасови знаменца на „Кока-Кола“. Амар се отклони от шосето и спря на паркинга до редицата коли, обърнати към туристическа бедуинска палатка. Той слезе от сеата и взе спортния сак със себе си. Постави го в багажника и се запъти към ресторанта.
Въпреки лятната горещина вътре беше тъмно и хладно. Прозорците бяха покрити с някаква тъмна пластмаса и придаваха на вътрешността цветове, като че ли на сградата са сложили слънчеви очила. Вятърът от Юдейската пустиня блъскаше по сенниците отвън и той чуваше как те пляскат като изстрели. Но вътре проникващият през цепнатините вятър се усещаше като лек полъх.
Няколко изгорели от слънцето скандинавци седяха около масите с дървени плотове и метални крака и разговаряха на мелодичния си език, докато се наливаха с безалкохолни напитки. Амар нямаше намерение да остава тук дълго. Той се насочи право към бара и поръча три бутилки безалкохолна напитка от грейпфрут. Момчето зад тезгяха беше арабче. Амар заговори на иврит. Изпи течността за по-малко от минута.
— Има ли тук тоалетна? — попита той момчето, докато плащаше.
— Навън. Зад ъгъла — отговори момчето със зле прикрита омраза.
Амар излезе и зад ъгъла намери вратата към мъжката тоалетна. В дъното на прашното помещение имаше само една врата. Тя беше затворена, а върху пода се виждаха черни обувки и паднал отгоре им панталон. Но имаше и голям порцеланов писоар, достатъчен да се наредят пред него поне трима мъже. Имаше и мивка с парче счупено огледало над нея.
Той отиде до мивката и свали очилата и шапката си. Косата му се беше сплъстила от изсъхналата пот и прахта на Юдейската пустиня. Лицето под очите беше побеляло на ивици от солената пот. Той пусна крана, наведе се над мивката и изми цялата си глава с шепи хладка вода. Наплиска се няколко пъти. След всяка шепа вода се чувстваше по-освежен, бодър и с ясна мисъл.
Сега вече чуваше отново почти нормално. Докато се миеше, започна да си повтаря точките от списъка за операцията.
Оставаха четири главни пункта. Три от тях бяха старите мишени. Венера, Юпитер и Марс, за предпочитане в този ред. Не успя да се добере до другото момиче в Кайро, но още преди да стигне там, знаеше, че може да му се наложи да я пропусне. Тя беше му послужила добре като примамка, за да накара израелския агент да се обърка, да покаже картите си и да се разкрие. Предвидимо.
Все още разполагаше с тридесет и шест часа, през които да се добере до тези тримата. Щеше да е трудно, но не и невъзможно, като се има предвид информацията, с която разполага.
Последната и финална фаза беше министър-председателят. Това щеше да е най-трудната мишена, но ако прикритието му издържи и той се движи като светкавица, щеше да си почива пред питие в някой бар в хотел „Хилтън“ в Йерусалим, докато след убийството наоколо му вилнее бурята.
Всички елементи бяха заменяеми в хронологията му, а от някои от тях можеше да се откаже. Искаше Венера и Юпитер, но ако е необходимо, би се отказал от тях. Трябваше да свърши с Марс обаче. Също и с министър-председателя.
Но за да бъде планът перфектен като политическа катастрофа и естетическо отмъщение, министър-председателят трябваше да умре преди Марс. И Марс трябва да узнае за това, преди сам да умре.
После спасение? Не твърде вероятно. Макар че е въпрос само на някакви си двадесет километра. Трябва да стигне не по-далеч от работилницата на Абу Кадуми. Колко дълго може да живее в дупката под работилницата на Кадуми? Реши, че би могъл да оживее много дълго там. Ще яде и пие само веднъж на ден, ще подава кофата с ежедневните си нужди също веднъж и ще живее с радостта от нанесения удар.