— Мюнхенци, пътната обстановка се влошава. Моля карайте внимателно.
Щом чу за влошена пътна обстановка, Хари Вебер тръгна. Вече чуваше писъка на полицейските сирени, който приближаваше от запад. Разбра, че от болницата на „Рьотинген“ веднага ще се появят и линейки. Задачата му беше проста, но опасна и без прикритие.
Той завъртя кормилото на камиона и подкара големия мерцедес надолу към пресечката на „Рьотинген“ и „Брюкнер“. Набра скорост, поколеба се, когато един фолксваген пресече пред него, но после натисна газта и почти едновременно настъпи спирачката. Колелата блокираха и камионът се подхлъзна. Носът му се заби към хлъзгавите павета. Левите гуми се вдигнаха за миг от земята и Хари помисли, че може да се преобърне, но после камионът се намести идеално, като блокира напълно кръстовището, докато от всичките му страни виеха клаксони.
Той изгаси двигателя, посегна надолу и дръпна смукача докрай. Клапата и кабелът бяха специално изменени и само за две секунди карбураторът се задави непоправимо.
Зелено-белите полицейски коли „Ауди“ пристигнаха бързо по „Рьотинген“ откъм запад. Лампите им се въртяха, а сирените пищяха непрекъснато. Първата кола с огромен номер 96 върху капака си спря на сантиметри от кабината на Хари. Млад лейтенант скочи от лимузината, вдигна ръце и закрещя.
— Премести проклетия камион!
Хари послушно посегна към ключовете. Завъртя ги силно и двигателят започна да вие, да киха и да ръмжи. Но не запали.
Вебер свали стъклото на прозореца, сви рамене и се усмихна глупаво на лейтенанта.
Ети също видя белия опел да пресича и да следва Екхард. За всеки случай си припомни колите на оперативния гараж. „Нямаме такава кола.“
Тя позвъни на „Киндер-Шпил“.
— Да — веднага отговори Ханс.
— Обажда се Хилде, татко.
— Кой филм си взела за видеото, дъще?
— С Марлон Брандо. „Гонитбата“.
— Звучи ми добре. Очаквам с нетърпение да го видя.
— Значи ще се видим по-късно.
Ханс-Дитер също слушаше полицейската честота и вече беше разбрал, че всичко става прекалено бързо. Но чак пък „Гонитбата“? Значи някой друг, а не полицията преследва ръководителите на Групата му. Той позвъни на един номер в Баумкирхен.
— Въздушни линии „Кентуърт“ — отговори мъж на развален английски.
— Обажда се господин Харингтън — каза Ханс. — Днес имате ли полет?
— Може и да имаме, господин Харингтън.
— Благодаря. Може би ще имам пратка.
— Много добре, сър.
Тони, Райнер и Петер носеха в себе си по четири самолетни билета за различни пътнически полети. Но ако станеше много горещо и излитащите пътници бъдат наблюдавани от германската полиция, имаше уреден алтернативен полет.
Въздушни линии „Кентуърт“ бяха собственост на въздушното разузнаване и машините им бяха на разположение за всички клонове на тайните служби. Един от самолетите им, модифициран ДЦ–9, „карго и медицински“ транспорт, жертва на някакви механични повреди, стоеше върху пистата за поправки на международното летище в Мюнхен вече два дни. Той щеше да „оздравее“ като по чудо само за броени минути.
Кодът за Франси Колн прозвуча в ушите й по-малко от минута след като беше чула Хари да получава сигнала си за действие. Гласът на Ети звучеше умолително.
— Мюнхенски момичета, моля ви да ме слушате внимателно. Имаме скръбна молба от майката на Марта Хоу от Блуменау. Липсваш й, Марти. Моля ти се, обади й се и всичко ще бъде забравено.
Франси се беше надявала, че няма да й се налага да изпълни тази задача. На нея американците й харесваха. Те винаги са толкова приятелски настроени и щедри. Готови са да се сприятелят с всекиго. Но явно нещата не вървяха много добре и освен това никой нямаше да пострада от нейния ход.
Тя вече беше стигнала до телефоните при японската чайна. Благодарение на лошото време в района нямаше никой. Тя бръкна в джоба на палтото си и извади уокмена си. Отвори вратичката за касетата, мястото на която беше празно, и дръпна главичката на левия водач. Под нея имаше пластмасов бутон.
Тя се обърна към американското консулство. Сивата каменна грамада се виждаше ясно сред дърветата. Франси свали слушалките от ушите си, защото й бяха казали, че може да запищят непоносимо. Натисна бутона.
Вътре в кутийката от бира, лежаща си мирно в коша за боклук, се включи симулаторът за стрелба. Чуха се ужасяващи изстрели, цяла канонада, макар че почти не се виждаше дим. Двамата морски пехотинци на пост паднаха на колене.
Франси чуваше далечното пукане, което отекваше из студения въздух. Вече беше при телефона и набираше 110, номера за спешни обаждания в полицията.