— Амар! Мислех, че вече няма да те видя…
— Шшшш! — Камил заключи вратата и остави спортния сак на пода. Приближи стареца и го стисна силно за раменете.
— Татко, казал ли си на някого? — прошепна той.
— Какво?
— Знае ли някой, че съм се върнал?
— Разбира се, че не. — Старецът се дръпна и вдигна ръка да оправи кафията си. Амар погледна замъглените очи, за да разбере истината.
— Какво има, Амар? — попита Кадуми, като че ли Камил току-що се е върнал от училище в лошо настроение.
— Трябва да се хващаме за работа, татко.
— Искаш ли чай? — Старецът се обърна, за да запали печката.
— Не! Не искам никакъв чай!
Кадуми се смръзна. Може би в друго време, в някакъв друг живот, той би плеснал момчето. Но тонът му сега върна стареца към действителността. Този Амар не беше онзи от младите години. Този Амар беше воин, ужас на ужасите. Това беше нов човек, с ново лице. Човек, изживял мъката.
— Какво трябва да направим, Амар?
— Сега ти си ми нужен, татко. Повече от всякога.
— Слушам те.
— Чудесно. — Амар хвана сбръчканата ръка на стареца. Погали мазолите по дланта и сбръчканата кожа. — Трябва да ми намериш трима мъже.
— Какви мъже?
— От Съпротивата, татко. Те трябва да са бойци. Всички. Можеш ли да го направиш?
— Познавам бащата на едно такова момче, но никога не сме говорили с него по този въпрос.
— Добре. Сега трябва да говориш с него. И още нещо. Тримата трябва да бъдат високи и тежки горе-долу колкото мен. Ако е възможно и да приличат поне малко на мен.
— Какъвто беше преди ли?
— Както изглеждам сега, татко.
— Това ще е много трудно.
— Да. Намери ми трима, а аз ще избера. Косата и цвета на кожата им са важни, защото нямаме много време. Погледни ме. Трябва ни тялото и лицето на някое копеле с европейска кръв. Колкото е възможно повече да прилича на мен.
— Ще бъде трудно.
— И освен това те трябва да са много смели, татко. Трябва да им кажеш, че работата е много опасна, но и ще донесе чест и гордост за семействата им. Трябва да им кажеш много, но без да разкриваш нищо.
Амар заговори на сложния и двусмислен арабски език на Корана, пълен със скрити заплахи, чиято завоалирана поетичност е вдъхновявала древните воини.
— Разбирам — блеснаха възторжено очите на Кадуми.
— Двама от тях трябва да са въоръжени, татко. Единият с пистолет. Не револвер. Пистолет. — Амар показа с ръце зареждане на пълнител.
— Пистолет.
— Да. Но има и още.
— Какво още?
Амар извади смачкан лист хартия. Беше написал списъка в колата.
— Занеси това в аптеката.
— Та те всички вече са затворени.
Амар не обърна внимание на думите му.
— Вземи го. Намери аптека и ми донеси нещата.
Старецът погледна листа. Присви очи.
— Зрението ми… — Той цъкна с език.
— Няма значение. Дай го на собственика на аптеката. Кажи му, че дъщеря ти ще се жени. И че има много прислужници. Той ще разбере. — Амар извади пари и ги пъхна в ръката на стареца. — Но има и още, татко.
— Какво още? — усмихна се вече старецът. Всичко беше като игра, като приказка. Но освен това беше предизвикателство и огромен комплимент. Защото Амар е толкова уверен в него. Той може да го направи. Да.
— Трябва да намериш три неща. Но не знам откъде.
— Какви неща?
— Една метална тръба. Поне петнадесет сантиметра дълга и с отвор два и половина сантиметра. А после поне десет шайби, които да влизат в тръбата. Отворите им да са поне сантиметър.
— Тръба петнадесет на два и половина. Десет шайби с поне един сантиметър отвор.
— И накрая чифт азбестови ръкавици.
— Ръкавици ли?
— Като тези на ковачите.
— На ковачите.
— Можеш ли да запомниш всичко, татко?
— Разбира се, че помня! — отвърна Кадуми и започна да си шепне. — Трима мъже, пистолета, аптеката, тръбата…
Амар се наведе и обхвана лицето на Кадуми с длани. Старецът вдигна поглед, а Амар се приведе и го целуна силно по двете бузи.
— Раздвижи бързо старите си кокали, татко. — В гласа му имаше обич и страх, молба и заплаха, които го превърнаха почти в ръмжене. — Революцията е нетърпелива.
Кадуми не отговори. Той вдигна ръка и погали Амар по бузата. Като че искаше да му каже: „Ще направя това и ти прощавам тона, защото някога ти ми беше като син.“ После уви кафията си и излезе от работилницата.
Амар затвори вратата и се облегна на нея, като удари с юмрук по дланта си.
Да. Някой вече го преследва.
И можеше да се досети кой.
16.
Йерусалим
Три часа по-късно
Топлите смарагдови куполи на Руската православна черква бяха изстинали и синкави през нощта. Нежно извитата им слънчева грация сега изглеждаше остра и заплашителна под бледите светлини на нощното осветление. Стройните кули, върху които се издигаха лукообразните куполи, се изправяха от мастилените сенки към още по-тъмната чернота на пустинното небе. Спиралите бял дим от близката пещ за изгаряне на отпадъци превръщаха святата архитектура в съветска космическа ракета, около двигателите на която се издига парата от течния кислород.