Ейтан пресече комплекса, тръгнал на северозапад от сградата на „Специални операции“ към ниския правоъгълник на полицейския затвор в другия край на площада. Големият паркинг сега беше почти празен, а мястото, което обикновено се тресеше от шума на мотори и бързите крачки на детективите, почиваше в тишина и покой. Няколко слаби лампи хвърляха жълти лъчи светлина откъм зарешетените прозорци на градския съд, но практически не даваха повече светлина от фенерче по пода на шотландски замък.
Докато вървеше, той потрепери от хладния вятър, който шумеше из клоните на кедрите и напомняше за скорошните есенни дни. Бени Баум съблече кафявото си кожено яке и го наметна върху рамената му.
Ейтан не се възпротиви. Разглеждаше документите в ръцете си и примижаваше да ги разчете по-добре, докато Баум му разказваше и продължаваше да трупа листа в купчината.
— Този е от шефа на Националната полиция, с което разрешава временно преместване на затворника — пъхна плътния лист Баум под палеца на Ейтан. — А това е гаранция от армията, в която се казва, че затворникът само ще бъде преведен през площада за разпит. Така че ти по-добре внимавай да не го загубиш.
Ейтан взе формуляра и го вдигна към лицето си, опитвайки да разчете подробностите.
— Това ми прилича на подписа на Бен-Цион — каза той и когато не получи отговор, добави: — Така ли е?
— Ицик вече не се съобразява с канцеларската методология — отвърна Баум, избягвайки намека за фалшификация. — На него му трябват резултати.
Ейтан изпъшка, когато се спъна в един камък. Очко го хвана за лакътя и го задържа да не падне.
— Внимавай, младежо — изграчи Силвия. — Гледай поне още един-два дни да не си счупиш и другия крак. — Тя се изкашля зад него, а той усети капка слюнка върху врата си.
Четиримата вървяха по тъмния площад и си шепнеха като монаси под огромните сенки на черквата. Един дребен, плешив мъж, хванал под ръка белокоса матрона, едър борец с дебел врат — приличаха на група циркови клоуни, които дават съвети на накуцващ пилот, който тръгва на нощен полет.
Жорж Масуд сега седеше в единична килия под ареста на полицейското управление. Не можеше да знае, че Ейтан Екщайн се готви да го измъкне, а Ейтан не беше напълно убеден, че пазачите на Масуд ще предадат повереника си.
— Сигурен ли си, че имаме достатъчно документи, Бени? — В ръцете си държеше вече почти два сантиметра дебела пачка.
— Сигурен съм.
— Така ли? Някога опитвал ли си да подновиш шофьорската си книжка? — Израелската полиция е известна с бюрокрацията си.
— Не се притеснявай, Ейтан. Това ще свърши работа.
— Ей, Очко — обърна се Ейтан към дребния аналитик. — Как успя да разгадаеш кода?
— Нямаше код. — Тънкият глас на Очко обикновено беше лишен от емоции, но сега издаде известна професионална гордост. — „Ние тримата царе“ е прост активатор, доколкото мога да определя песента като такъв. Авторът е важен. Онзи, който я е поръчал. Теодор Клач.
— Теодор Клач — повтори бавно Ейтан, макар още да не разбираше.
— Забрави за Теодор — каза Очко. — Какво е Клач?
На Ейтан не му беше нужно да мисли дълго. Клач беше жаргон в израелската армия за известните руски бойни автомати. Калашников.
— АК–47 — каза Ейтан.
— Правилно. Сега махни цифрата.
— АК.
— И…?
— Амар Камил — изсмя се кратко Ейтан. — Мамка му! Не може да е толкова просто.
— То изобщо не е просто — обидено отвърна Очко. — Когато човек знае, че ще търсиш сложното, простотата се оказва най-трудния код.
Очко беше прав. Компютърът можеше да върти самата песен цял месец, докато името на „автора“ гърми като букет фойерверки, на които никой не обръща внимание въпреки шума и блясъка.
— Има и още нещо — обади се Баум. — Кажи му за прехванатите разговори, Силвия.
Възрастната жена вече се беше изморила. Сега трябваше да накара старите си крака почти да подтичват, за да настигне Ейтан.
— Снощи помолих нашия приятел Ури Бадаш да ми прати ежедневниците от Западния бряг — каза тя. Размахваше ръце и огънчето на цигарата й описваше ярки дъги пред задъханите й гърди.
— Какви ежедневници? — попита Ейтан. — Арабски вестници ли?
— Не, млади глупако. — Наложи й се да спре за миг, докато се изкашля и изплюе. Баум отстъпи настрани, за да не бъде заплют. — Говоря за редовните прехващания.