— Ама какви прехващания? — Ейтан познаваше стандартните разузнавателни действия, но обикновено не работеше с контраразузнаването в страната, а и напоследък беше отсъствал доста време в чужбина.
— Нетърпеливко — измърмори Силвия и Баум се намеси.
— ДСС има една програма, Ейтан. Става дума за случаен подбор и подслушване на телефонните разговори в Западния бряг. Всяка нощ смяната вкарва записите в компютър. После може да се търсят бързо имена, кодове, часове… Знаеш ги тези работи.
— Е, значи най-после и те влязоха в нашия век — възкликна Ейтан. Шабак подслушваха домашни телефони от години, но операцията беше примитивна, с много оператори и превключватели.
— Взехме файловете за четири дни назад — продължи Силвия. — И пуснахме търсене за Клач, Коледа и всички по-важни съществителни, прилагателни и глаголи от песента „Ние тримата царе“.
Тя отново спря, докато кашляше, прегъната в тъмната си безформена рокля.
— И? — нетърпеливо я подкани Ейтан.
Силвия изтри устните си и продължи:
— Излезе само едно нещо. Онзи ден някакъв арабин, водопроводчик в Хеброн, получил ранно коледно поздравление по телефона. — Тя бръкна в джоба на дрехата си и извади листче. — Тук е името му. А пък той не е християнин.
Ейтан прибра листчето в джоба си, без да го погледне.
— Един екип на ДСС тръгна да наблюдава дома му — каза Баум.
— Защо на ДСС? — като че се засегна Очко.
— Да не искаш да ни вършат половината от работата, без да получат нищо в замяна? — изненада се от реакцията му Ейтан. — Очко, впечатлен съм. Това би трябвало да означава, че си оптимист.
Опита се да го каже с хумор, но фигурката, попаднала на мястото си в мозайката, никак не успокои Ейтан. Всичко се развиваше твърде бавно, макар да бяха събрали страхотна група от мозъци и таланти и да решаваха проблемите с рекордна бързина. Значи са потвърдили, че Камил е вече „вътре“. Ейтан подозираше това още докато беше в Кайро. Значи сега разполагат със сигнал за активиране, авторът му е потвърден и той е изпратил агентите си да действат из Израел. И какво от това? Трябваше ли да се чувства по-сигурен? Това не беше някакво тренировъчно упражнение за завземане на „вражеско“ знаме. Амар Камил е убиец, който при това действа с помощници. Той се движи като виелица и каквото и да открият, Ейтан знаеше, че винаги ще са поне на три крачки зад него.
— И още нещо — обади се Баум. Групата вече приближаваше полицейския затвор и затова забавиха ход и още повече снишиха гласовете си. — И то е бижу. Може би твоят коз пред Масуд. — Бени отвори капачето на джоба на ризата си и извади сгънат лист от телекс. От джоба на панталона си измъкна връзка ключове, висящи на ключодържател-фенерче. Разтвори листа и го освети, за да може Ейтан да прочете написаното. Четиримата спряха. Силвия и Очко останаха назад, като че да покажат възпитание, но те вероятно вече бяха прочели съобщението. — Това е от Артър и е потвърдено.
Ейтан се взря в листа. Очите му се разшириха, когато разбра значението на английския текст.
— Боже, мили — тихо възкликна той.
— Сега имаш нещо, на основата на което да се договаряш — каза Баум.
— Ако можех…
— Можеш. Можеш да му направиш предложение.
— Мога ли?
— Да.
Ейтан се замисли за миг. За пръв път някой имаше нещо, което да предложи на Жорж Масуд. Нещо, което да го убеди да говори. Но Ейтан не искаше повече да дава фалшиви обещания. За да бъде убедителен, той трябваше да е уверен в думите си. Масуд е твърде умен, за да се хване на измама.
— Мога ли? — отново попита той.
— Всичко в рамките на разумното. Аз ще те подкрепя — каза Баум, прибра листа от ръцете му и се ухили. — За в случай, че той успее да те тръшне, мисля, че ЦРУ би предпочело аз да пазя това нещо.
— Благодаря.
— Което ми напомня… Ти остави пистолета си на Симона.
Ейтан вдигна ризата си и коженото яке. Мощният пистолет блесна под светлините откъм прозорците на затвора.
— Подарък — каза той.
— Значи са верни клюките — тупна го Баум по рамото. — Ти наистина предизвикваш чувството за благотворителност у хората.
Ейтан се усмихна и закрачи отново. Осъзна, че е продължил сам, когато го спря гласът на Баум.
— И още едно нещо.
Ейтан се обърна. „Екипът“ му стоеше в тъмнината. Наблюдаваха го, оценяваха го. Приличаха на скръбно семейство, на което е останала само надеждата към блудния син.
— Бадаш се погрижи добре, за да подготви Жорж за теб — каза Баум, намеквайки ясно, че сега топката е в ръцете на Ейтан. — Ури взе двама от хората си със себе си, когато докараха Масуд от Атлит. През цялото време те не са го нарекли нито веднъж по име. Непрекъснато са го наричали само сукалчето на Амар Камил.