Сега лимузината се движеше много бързо. Почти летеше по тясното шосе. Внезапно Йоси потръпна от осъзнаването на реалността. Въпреки уверенията му към Рина той заминаваше. И ако всичко минеше добре, нямаше да се върне. Той се извърна в седалката и надникна през задното стъкло.
Върху плоския хоризонт още можеше да види силуета на своето малко израелско градче с ниските му панелни блокове, високи кедрови дървета и пластмасови палми, което бързо изчезваше в далечината.
Далеч на юг и по-малки от нокътя му едва се виждаха дървените провинциални къщи с остри покриви на отдавна опустялото американско градче.
А на север, като сиви точки върху ниското плато, бяха изоставените каменни фасади и черковни кули на западногерманското градче.
Той се обърна и се облегна в меката кожена седалка, изпускайки учудена въздишка. Все едно че беше живял в „Дисниленд“. Защото с помощта на сателитните антени, прехванатите радио и телевизионни програми и опита на другарите, всичко над земната повърхност беше толкова реално. Само вестниците винаги идваха един ден по-късно.
Той погледна напред, към бъдещето, към губещия се в далечината край на пътя, където се мержелееше следващият преграден кръстопът. И отново почувства възбудата.
Макар че след шест часа вече нямаше да бъде тук, почти усещаше мириса на Москва.
Внезапно плексигласовата преграда се спусна надолу. Едрият мъж като че ли се събуди и забеляза присъствието на подопечния си. Той се извърна веднага и подаде едрата си ръка с широка славянска усмивка.
— Добро утро, Асуан — каза мъжът.
Йоси изпита мигновен шок. Заради руската реч, която не беше чувал повече от година. Трябваше му повече от един миг, за да се приспособи. Очите на майор Владимир Козов сигурно бяха забелязали изненадата му, но той вероятно помисли, че тя е заради откритото използване на кодовото му име.
— О, не се притеснявай за него — каза офицерът и посочи неподвижния шофьор. — Той е глух. — Служителят на КГБ се изсмя с удоволствие. Смехът му прозвуча странно на фона на прегракналия глас на Владимир Висоцки, чиято песен се носеше от магнетофона. Много руснаци са били хвърлени в затвора, задето са слушали песните на този поет-дисидент, но хората от КГБ можеха да слушат каквото си пожелаят. — Това не му пречи да кара добре — продължи офицерът, все още говорейки за недостатъка на шофьора. — Но пък е идеално за сигурността.
Той продължаваше да се смее, но скоро само се усмихваше топло и съчувствено. Не беше разбрал, че изражението на пасажера му е такова от чувството за несигурност, от страх, че първите му думи, без да го иска, ще бъдат на иврит.
Човекът от КГБ кимна към задното стъкло.
— Надявам се, че няма да страдаш от носталгия по дома — каза натъртено той. — Истинският Израел те очаква. — Усмихна се отново. — И копнее за теб.
Амар Камил отвърна на усмивката му.
3.
Йерусалим
Във вторник сутринта Ицик Бен-Цион беше в прекрасно настроение. За съжаление на персонала на Специални операции характерът на полковника винаги се влияеше от степента на неговите успехи или провали. Когато операциите се развиваха с умерени резултати, командирът беше потиснат, мрачен и приличаше на кипящ вулкан. Но в дни като този, когато успехите му биваха направо потресаващи, арогантността на Бен-Цион се проявяваше само като морска пяна и той изглеждаше напълно щастлив. А когато Ицик Бен-Цион беше щастлив, той също така правеше и невероятни глупости.
Ейтан усети, че моментът наближава, както ловецът подушва дъжда във вятъра и състезателят усеща, че точно в този ден ще катастрофира. Подушва мириса на кръвта върху асфалта. Но интуицията му не беше точно телепатична.
Беше си взел почивка в понеделник под предлог, че е болен. Прекара почти цялата сутрин в леглото. Послуша съвета на Симона и използва деня, за да се „успокои“. Седя на верандата до покритата с голям чадър бяла кръгла масичка, отпивайки айс-кафе. Прегледа вестниците от последните дни и блаженства под топлото пролетно слънце. Следобед отиде да посрещне Симона в „Махане Йеуда“, където хванати за ръка двамата напазаруваха прясно месо и зеленчуци от любезните собственици на сергии.