Вечерта, след като Ейтан се обади и отложи вечерята у семейство Баум, двамата си направиха празнична вечеря на скара и с помощта на две бири „Макаби“ Екщайн постигна нещо като спокойствие, тиха еуфория, каквато не познаваше от месеци. По-късно Симона се върна в болницата, където беше поела смяната на една колежка. Ейтан си пусна една комедия на видеото и се смя на глас със скечовете на комиците, подсвирквайки с уважение при каскадите.
В полунощ, към края на последните телевизионни новини, състоянието на Ейтан рязко се върна към каменно студената реалност. Бяха съобщили набързо и неясно за някакво убийство в Бейрут. Един от войнстващите ръководители на ФОП на име Абу-Мохамед бил екзекутиран в апартамента си. Подробностите и извършителите още не били известни.
Но Ейтан нямаше съмнения по отношение на екзекуторите. Той остана седнал пред телевизора още почти цял час, неподвижно загледан в таблицата на екрана, която по-късно изчезна и останаха само снежинките. Този екран се изпълни с хиляди образи от собствения му живот. Внезапно изпита лъжливата надежда, че не е допускал грешки, че последната му мисия е била напълно успешна. Но накрая отново го завладя чувството на вина заради провала.
Като че ли не можеше да преживее и ден, без настойчивият спомен за Мюнхен да се върне. Членовете на групата му, макар сега да бяха разхвърляни по света, се обаждаха редовно. Ети Данцигер, чийто образ му беше най-трудно да потисне, сега изникна в ума му.
Бейрут. Радваше се, че не е бил там, но после се почувства внезапно и силно депресиран, като контузен голмайстор, който току-що е видял отбора си да печели Световната купа по футбол. На сутринта, след неспокойно прекараната нощ, той изпита силното желание да си вземе още един ден болнични. Но накрая гордостта му го накара да стане от леглото. Сигурен беше, че отсъствието му след гневната тирада на Бен-Цион вече е подхранило мелницата за клюки в Управлението, и не му се искаше да създава впечатлението, че се е трогнал чак толкова от обидите на полковника.
Екщайн пристигна в „Личен състав“ точно в осем часа. Цвика, шофьорът-куриер, вече беше тръгнал по задачи и Екщайн седна на бюрото му, за да коригира написаните на принтера страници от последните интервюта. Юдит още не беше пристигнала и Екщайн взе уокмена от чекмеджето й, за да чуе новините, докато отпиваше от чашата с нескафе и пушеше.
Сутрешните съобщения вече даваха много подробности. Цитираха „чужди информационни източници“, според които Абу-Мохамед, един от последните оживели архитекти на „Касапницата на крайбрежния път“ от 1978 година и известен на западните разузнавателни служби като Черния принц, наистина бил убит в Бейрут. Екзекуцията, разбира се, беше осъдена като продължение на цикъла от насилия в Средния изток, но хвалеха операцията като съвършена заради хирургическия й професионализъм. Абу-Мохамед е бил убит в собственото му жилище в центъра на Западен Бейрут. Телохранителите му също са били убити, но съпругата и дъщеря му не били ранени, въпреки че се опитвали да предотвратят екзекуцията, закривайки мъжа със собствените си тела. Професионалният екип убийци пристигнал на местопрестъплението и се оттеглил в рамките на четири минути, като при това не е оставил нито веществени доказателства, нито жертви от своя страна.
Почти без изключение всички „чуждестранни източници“ сочеха, че това е израелска операция. Когато Ейтан свали слушалките от ушите си, даже не се нуждаеше от доказателства за това твърдение. Таванът се тресеше от стъпките на горния етаж и крушките трептяха върху кабелите си. Хората от Горния етаж са останали будни цялата нощ, при това със сигурност не са играли на карти.
На Ейтан му се прииска да си беше донесъл тапите за уши, защото днес по етажите щяха да се разменят доста щастливи поздравления, а на него не му се искаше да ги чува.
— Бокер тов.
Поздравът на Юдит, която влезе в стаята и затвори вратата, го стресна от замислеността. Тази сутрин тя изглеждаше ослепително, направо хвъркаща върху стройните си крака, и Ейтан не можа да сдържи усмивката си към нея.
— Добро утро и на теб — отвърна той и протегна ръка да й върне уокмена. — Взех го на заем. Надявам се, че нямаш нищо против.
Юдит хвърли черната си чанта върху бюрото и взе радиото.
— Ами ако имам?
— Няма да си Юдит — усмихна се Екщайн.
Момичето се поизчерви, но бързо успя да се успокои. Тя се мъчеше да не показва колко харесва по-възрастния си колега, но не можеше да заблуди никого. Сега се загледа в радиото, но всъщност не го виждаше.