— Значи вече си чул.
— Какво? — направи се той на неосведомен.
Тя смръщи вежди. Всички вече знаеха. Всеки, който има радио или телевизор, като се започне от министрите и се свърши с бедуините в пустинята Негев.
— Знаеш. За Бейрут.
— А, да — облегна се в стола си Екщайн и издуха облак дим. — Беше хубав крайморски град. Май че съм бил веднъж там. — Той примижа към тавана.
— Стига, Ейтан.
— Да, чух — предаде се Екщайн. Юдит все още беше твърде млада, не беше закоравяла от цинизма на придобития опит. Той подреди книжата пред себе си, като че ли цялата тази работа му се вижда съвсем скучна. — Добра операция. Сигурно са били англичаните или американците.
— Разбира се — усмихна му се отново Юдит. Екщайн внезапно осъзна, че в погледа й има известно съчувствие. Винаги мислеше за момичето като за дете, защото беше доста години по-млада от него, но сега виждаше, че е добре въоръжена психически с онези оръжия, с които всички жени поддържат самочувствието на мъжете. Сега разбра, че Юдит съвсем не е дете и сигурно отдавна не е девствена. Беше много красива и му приличаше на Симона заради дългата си черна коса, сини очи и стройно тяло.
— Юдит! — Той внезапно се изправи. — Боже мили, та ти си в униформа!
Внезапно се разтревожи за нея. Една от най-строгите заповеди на Бен-Цион беше никой, независимо от военния си чин, никога да не се появява в Главната квартира с друго освен цивилно облекло. А тя беше облечена в маслинената униформа, при това със сержантските нашивки на раменете.
— Знам. Не се шашкай — отвърна тя, зарадвана от тревогата му. — Не си ли чул?
— Не, не съм.
— Нови правила. Целият помощен състав вече е разпределен по списък, за да носи един ден в месеца униформата си. Чух, че това било идея на Бени Баум.
— Естествено.
— Бени казал, че е нормално. Във всяка сграда в страната непрекъснато влизат и излизат войници. Дори и по лична работа. Без тях никое учреждение на изглежда нормално. — Тя бръкна в чантата си и извади сандвич, увит в найлон. — Хитро, нали?
— Да. — Екщайн потропа с молива си по бюрото. — Такъв е Бени. — Но идеята наистина изглеждаше като на Бени Баум, на човек с ум на гросмайстор. Той винаги можеше да определи какво би си помислил врага и да предложи необходимата за случая стратегия.
Юдит стана, за да направи кафе.
— Искаш ли още?
— Разбира се. — Екщайн я наблюдаваше. Униформата беше с дълга до глезените зелена пола от дебел памучен плат. Съвсем наскоро снабдителният корпус беше заменил старите женски униформи, които включваха блузи и миниполи от тънък, сив плат, които разкриваха всички приятни извивки. — Повече ми харесваха старите униформи.
— Всички мъже казват така — отвърна твърде бързо Юдит.
— Здрасти. — Дани Романо влезе шумно. Празната му лула стърчеше между зъбите. — А, точно от кафе имах нужда.
— След миг — каза Юдит.
— Здрасти — поздрави го Екщайн.
Романо остави куфарчето си върху бюрото до прозореца.
— По-добре ли се чувстваш, Ейтан?
— Ходенето ме мъчи.
— Не виждам бастуна.
— И няма да го видиш повече.
— Браво, човече!
— Дани, ти чу ли? — попита Юдит, докато му подаваше чашата с вдигаща пара черна течност. Той я хвана в горния край, но въпреки това се опари и бързо я остави на бюрото.
— Ох! — размаха ръката си Романо. — Проклети руски евреи! — изруга той славянската традиция да се наливат горещи течности в стъклени чаши без дръжка. С този болезнен навик май никоя държавна институция не може да се справи. — Да, чух. Ицик днес ще бъде направо непоносим.
Като да беше повикал дявола, вратата се отвори и Хайнц изпълни отвора. Белезникаворусата коса на капитана беше рошава, неизмита и едва пригладена с пръсти, което му придаваше още по-откачен вид от обикновено. Често наричаха Хайнц „камата“ на Бен-Цион, защото той носеше с жестоко удоволствие най-неприятните нареждания на полковника. Например заповедите за преместване, за наказания и за понижаване в чин. Почти прозрачните сини очи на Хайнц бяха зачервени. Явно беше прекарал буден цялата нощ, поддържан само от кафето и адреналина.
— Началниците на отдели горе точно след петнадесет минути — изстреля Хайнц и погледна часовника си като взводен командир, който държи да изплаши войниците си. После погледна към Екщайн и отмести отново поглед към Дани. — Само ти, Романо — изрече той натъртено. — И си донеси чиста чаша. — След това си излезе и затвори вратата. В стаята настъпи миг смутена тишина, а после Екщайн изсипа моливите от чашката върху бюрото и я хвърли по вратата. Чу се силен удар, а чашката падна на пода.