Выбрать главу

— Добро утро, задник такъв — извика Екщайн. После погледна Юдит, която седеше напрегнато като изплашена котка върху стола си. — Извинявай — каза й той. Мразеше Хайнц най-вече защото няма собствено мнение. Беше като празен варел, огледално копие на настроенията и желанията на началника си.

Ако Бен-Цион беше харесвал Екщайн, Хайнц би прекарвал доста време да му лиже задника.

— И си донеси чиста чаша — промърмори Екщайн, имитирайки надутия тон на Хайнц. После взе един молив и опита да се съсредоточи отново в работата. В Управлението нещата се бяха променили твърде много и той се молеше това да е само временното влияние на амбициозен командир, а не показател за нарастваща национална грубост. Сега си спомни с меланхолична яснота как много отдавна, след една успешна мисия в Южна Франция, по време на която бяха взривени двама терористи в собствената им кола, групата му се беше разпръснала и събрала седмица по-късно в Йерусалим. Тук, след дълго съвещание, всички спонтанно тръгнаха към Западната стена, за да се помолят заедно — вярващи, агностици и атеисти — като един. Сега, в пълен контраст с онова време, когато хората на Ицик Бен-Цион убиеха някого, студеният командир събираше шефовете на отдели и разливаше шампанско като собственик на някой печеливш баскетболен отбор.

Екщайн ядосано остави молива и се облегна. Разтри челото си. Юдит се беше скрила зад компютъра си и печаташе. Чукането върху клавиатурата го дразнеше. Екщайн бутна стола си назад и се изправи.

— Отивам в барчето. Някой иска ли нещо за хапване?

Юдит поклати глава.

— Ейтан. — Романо го погледна изпод рунтавите си вежди. — Запази спокойствие. Става ли?

Екщайн се извърна до вратата.

— Знаеш ли какво, Дани? — Той повиши глас, но после се досети, че Романо не му е виновен за нищо. Затова заговори с потих тон. — Не ми пука, че не съм действащ. Така е. — Още щом го изрече, осъзна, че от доста време насам наистина беше така, но съвсем отскоро твърдението му отново започна да се превръща в лъжа. — Но направо подлудявам, когато някой се опитва да ми натрие носа.

Той излезе в коридора и се насочи към барчето. Ицик Бен-Цион вървеше бързо по коридора, следван от млад мъж, който носеше голям дървен сандък. Бен-Цион почти се спъна в един кабел за телексите, който се виеше по пода като черна змия в засада. Той веднага спря и удари с длан по първата врата, която му попадна. Оказа се, че е на „Легенди“, чийто персонал изобщо нямаше никаква връзка с комуникациите. Но за полковника това нямаше значение. За него всички, сврени в който и да било ъгъл на царството му, бяха потенциални жертви, щом го хванеше яростта.

Той наведе голямата си глава към открехналата се врата.

— Искам тези кабели да се махнат от пода още днес! Това да не ви е филмово студио? — След като се накрещя, той тръшна вратата.

— Да не повярва човек — измърмори си Екщайн. — Каква мелодрама!

Бен-Цион продължи победния си марш, минавайки покрай Екщайн, сякаш някога незаменимият му ръководител на оперативна група е безплътно привидение. Екщайн спря, запали цигара и я захапа силно. Бръкна дълбоко в джобовете на кафеникавите си панталони и се помъчи да се задържи изправен. В края на коридора до дългата маса, върху която се поставяха незасекретените материали и броевете на сутрешните вестници, се беше събрала малка тълпа. Мъжете и жените си подаваха изрезки от вестници и четяха на глас заглавията от „Маарив“ и „Йедиот“. Екщайн тръгна напред, усещайки щракането в коляното да го пронизва чак в корема.

Стегна се психически, докато минаваше покрай масата, където не по-малко от осем човека говореха разпалено за операцията в Бейрут. Пнина от „Легенди“ вдигна поглед към Ейтан и му се усмихна широко.

— Добро утро, Бавария!

Екщайн успя също да й се усмихне.

— Добро утро.

Тя вдигна заглавната страница на вестника.

— Видя ли това? — попита го весело.

Екщайн махна с ръка.

— Четох ги всичките от кора до кора — излъга той. Като млад десантчик в края на 70-те години веднъж си беше направил труда да прочете отразената във вестника операция в Ливан, дело на собствената му рота. Но веднага разбра колко откъсната от реалността е журналистиката. По-късно след операциите на екипа му в Европа той с учудване установяваше, че репортажите за събитията са по-скоро измислица, предположения и чиста фантазия.

— Вярваш ли на тези французи? — цъкна с език Пнина, докато Екщайн отминаваше.

Той се досети какво иска да каже тя. Европейците вероятно в хор обвиняват Израел за предполагаемите му действия.

— Че ти какво очакваш от хора, които отстъпиха Париж на нацистите без нито един изстрел? — отговори й той.