В залата имаше две жени и единадесет мъже. Всички те бяха началници на отдели или заместниците им. Не присъстваше никой от оперативните агенти или ръководителите на екипи, тъй като всички, които са били в Бейрут, сега даваха отчет в някоя далечна тайна квартира. Съвещанието, или по-скоро празненството, както би го нарекъл Бен-Цион, вече приключваше. Повечето от началниците бяха станали от столовете, събираха бележките и книжата си и доста от тях изглеждаха в леко приповдигнато настроение от тежкия нощен труд, завършил със сутрешната чаша шампанско. Израелците по природа не налитат на алкохол и обикновено той упражнява върху тях бърз и замайващ ефект.
С изключение на секретарката на Бен-Цион никой в залата не беше по-млад от тридесет години и нямаше някой с по-нисък ранг от капитан. При нормални обстоятелства изморените офицери биха бързали да се върнат в кабинетите си, където да успеят да дремнат поне един час. Но явно успешни дни като този бяха редки и затова те се задържаха. В далечния ъгъл стояха трима мъже, които цъкаха с език и на висок глас изказваха симпатиите си към началниците от ЦРУ.
Американците бяха помолени за услуга по повод бейрутската операция и един специален кораб, прикрепен към Шести американски флот, беше заглушил руските комуникации пред ливанските брегове цели шест тревожни часа. Но нещастните американски разузнавателни служби непрекъснато биваха нападани от американската преса. Затова, когато вземаха успешно участие в някоя антитерористична операция, на тях не им се разрешаваше да си го признаят.
В друга част на залата Бени Баум разговаряше с приятна възрастна жена на име Силвия, която ръководеше шифрованата телексна и телеграфна връзка. Той беше седнал върху заседателната маса и размахваше ръце, а жената се смееше и го караше да слезе, за да не му удържат цената за нова маса от месечната заплата.
В дъното на залата до белия екран стоеше Ицик Бен-Цион и разговаряше с униформен генерал-майор. Офицерът беше висок колкото Бен-Цион, със сива коса и величествена красота. Това беше Амнон Цамир „Рош АМАН“ — шефът на израелското военно разузнаване. Ако някой беше предупредил Ейтан Екщайн за присъствието на Цамир, той може би нямаше да избере този момент, за да влезе в залата за съвещания.
Дървената врата се отвори внезапно и отвън се чу спор. Служителят от охраната на втория етаж беше поставен там, за да не допуска на съвещанието непоканени хора от персонала.
— Това е само за началник-отделите, Бавария — каза умолителен глас.
— Ми застреляй ме бе, Мошико. — Ейтан влезе в залата и затвори вратата. Всички глави се извърнаха към него и той изобрази оптимистично настроение, макар да не се усмихваше. Вдигна ръка, като че ли държи невидима чаша с шампанско. — Честито на всички — добави той.
— Благодаря — отговориха няколко души.
Екщайн тръгна изправен покрай едната стена. Насочи се към Ицик Бен-Цион, който му хвърли един поглед и се върна към разговора си с генерал Цамир. Хайнц, който стоеше до Бен-Цион като камериер на прием, изгледа Екщайн с неприкрита омраза.
Екщайн спря близо до Бен-Цион. Бени Баум се смъкна от масата и се приближи.
— Извини ме, Ицик — каза Ейтан.
Бен-Цион въздъхна и бавно се извърна към капитана.
— Имаме съвещание, Екщайн.
— Само исках да кажа „честито“, Ицик — усмихна се Екщайн. — Беше страхотна операция.
Гордостта беше слабата страна на Бен-Цион. Извиването на устните показа леко удоволствие от комплимента.
— Благодаря, Екщайн.
Ейтан протегна ръка за поздрав и полковникът беше принуден да я поеме. Капитанът стисна силно и задържа ръката му.
— Струва ми се добър момент, за да решим един дребен проблем — каза той.
Бен-Цион веднага се смръщи.
— Едва ли времето и мястото са подходящи за такова нещо.
Намекът на полковникът беше ясен, но Ейтан нарочно не погледна към генерал Цамир. В израелската армия фамилиарността между чиновете може да бъде в полза на човека, ако се използва внимателно.
— Ще бъда кратък, Ицик — каза той. — Имам нужда от промяна. Трябва да започна отново да се развивам.
— Ще говорим за това по-късно — натъртено отговори Бен-Цион и издърпа ръката си.
— Поне веднъж в живота си бъди щедър — изръмжа Бени Баум иззад рамото на Екщайн.
Полковникът облиза устни. Не биваше да го принудят да изглежда жесток пред очите на началника му.
— Какво има? — почти изсъска той.
„Добре — помисли си Екщайн. — Сега е почти в капана.“
— Имам нужда от повече активност. Бюрото направо ме потиска. Трябва да накарам мозъка и тялото ми да се раздвижат отново.
В залата настъпи гробна тишина. В Управлението беше добре известна предишната репутация на Екщайн и въпреки Богенхаузен всички, които го познаваха, все още изпитваха голямо уважение към ранения воин.