— Почти сто процента — отвърна Дани. — Товарел е багажа в колата, за да ходят на екскурзия. Някакво такси се забило в него. Полицията в Манхатън твърди, че шофьорът е в болница, в шоково състояние. Бил някакъв арменец, който едва говори английски.
— Проклети нюйоркски шофьори — изплю се Баум.
— Същите като йерусалимските — потвърди тъжно Романо.
Екщайн се изпъна. Чувстваше се много нестабилен и се хвана с една ръка за бюрото. Обърна се към Бени, който го погледна тъжно. И двамата имаха нужда да кажат по нещо. Може би добри думи или молитва. Но всъщност нещата бяха много по-сложни.
— Бени — прошепна Екщайн. — Имам нужда… Трябва да изляза на въздух.
— Аз не съм ти шеф, Ейтан.
— Днес той изобщо няма шеф — каза Романо. — Отивай.
Ейтан и Бени продължаваха да се гледат.
— Мога да се обадя на Райнер — каза Баум. — Също на Петер и на Франси.
— Аз ще кажа на Ети — прошепна Екщайн.
— Но днес трябва все пак да отидеш в „Уингейт“, Ейтан — предупреди го Бени. — Не забравяй и провери в колко часа ще започне тренировката ти.
— Ще се явя навреме.
— Добре.
— Цвика Пърлман — каза накрая Бени. — Благословена да е душата му.
— Хари Вебер — изрече Екщайн, докато излизаше накуцвайки от стаята.
Ети Данцигер живееше в сърцето на Тел Авив. Тоест живееше там винаги, когато се намираше в страната. Апартаментът й беше на третия етаж на блок, разположен в сенчеста странична уличка, недалеч от кръстовището между булевардите „Соколов“ и „Дизенгоф“ и само на четири пресечки от брега на морето. „Дизенгоф“ е вероятно един от най-приятните за общуване булеварди в Средния изток. Двата му километра са очертани с оживени открити кафенета, пред които преминава нестихващият парад на красиви израелки и европейки, горди от външния си вид и скъпите дрехи. Но не бурният нощен живот или примамката на Средиземно море бяха привлекли Ети в Тел Авив. Просто това беше единственият израелски град, където тя се чувстваше в удобна анонимност. Нейното тихо пристанище сред морето на общността, в която всеки е нечий далечен роднина, приятел или познат от военната служба.
Апартаментът на Ети не изглеждаше като временно жилище. Имаше голям и добре обзаведен хол, който продължаваше в изискана спалня с дантелени завеси. Тя можеше да се отдели чрез две фини, плъзгащи се врати. Другият край на хола водеше към кухня-трапезария. Хладилникът и газовата печка бяха на не по-малко от двадесет години, но работеха и макар пластовете боя върху светлите високи шкафове да не можеха да преброят годините си, всичко блестеше от чистота. Единствената баня беше доста малка, но имаше всичко необходимо, а душът към европейската вана вътре можеше да се окачи на стената, за по-голямо удобство.
Внимателното око, достатъчно добре запознато с местната текстилна промишленост, от пръв поглед би забелязало, че повечето от вещите на Ети не са от израелски произход. Възглавници, покривки, украшения и дори повечето от домакинските съдове бяха от различни европейски страни. Книгите и списанията бяха главно на английски, немски и френски, но тъй като повечето израелци знаят поне два или три чужди езика, това не би направило особено впечатление на никого, освен ако не прегледа етикетите с цените, за да разбере, че са купени в чужбина.
Единственият истински намек за естеството на професията на Ети беше колекцията й от произведения на изкуството. По стените нямаше снимки, а само оригинални картини с маслени бои, акварел или въглен. Темите им бяха европейски градове и пейзажи, някои почти фотореалистични, а други граничещи с неразбираем импресионизъм. Тук някой заснежен парк в Лондон, там обвитата в мъгла Айфелова кула, сграда върху бял плаж в Лисабон, обсипан с многоцветни рибарски лодки или тихо кварталче в Мюнхен…
Нито една от картините не беше подписана, но всички бяха оригинален Данцигер.
Последното доказателство на призванието на Ети беше малка бронзова масичка върху тънки крачета с колелца. Повърхността й беше огледална и отразяваше етикетите на бутилките „Курвоазие“, „Дюар“, „Харви“ и „Вайнбранд“, които се пъчеха отгоре й. За израелски дом това представляваше доста необичайна колекция.
Ети седеше в голямо, тапицирано кресло с малка чаша ледена „Столичная“ в ръка. Босите й крака бяха свити под нея. Беше се завърнала преди повече от месец в Израел. Дните бяха топли и само след няколко дълги разходки по плажа краката й под късите сини шорти бяха хванали тен. Беше облякла дълга бяла тениска с навити до раменете ръкави. Русата й коса се спускаше на дълга къдрава опашка върху врата й, а тя гледаше с неподвижен поглед към далечната стена. Блестящите й сини очи бяха широко отворени, като че ли твърде отрано са видели прекалено много.