Остър звън откъм входната врата. Тя остана на мястото си и само извика „влез“.
Ейтан влезе в апартамента. Той изглеждаше твърде различно от Тони Екхард без европейските си дрехи и бледия зимен тен. Беше облечен във всекидневни местни дрехи — с ризата над памучния панталон и леки обувки, с тен на лицето и още по-изрусяла от пролетното слънце коса.
Освен това очите му бяха изгубили твърдостта на погледа, който придобива оперативният агент след дългите месеци на постоянни стратегически пресмятания.
Той затвори вратата с гръб, облегна се на нея и я погледна.
— Здравей, Ети.
Да, гласът му изрече псевдонима й точно както го очакваше.
— Здрасти, Тони. — Името му й се стори странно, изречено тук, в Тел Авив. Но те двамата бяха работили заедно и споделяли тайни в един личен свят, за който не знаеха дори и началниците им. Тони и Ети.
Екщайн беше решил, че никога вече няма да я докосне, няма да има целувка по бузата, нито даже и ръкостискане. Но смъртта на Хари правеше този платонически екстремизъм напълно неподходящ. Ако не с друго, смъртта на другаря трябваше да бъде почетена най-малкото със сбирка на оживелите.
Екщайн пристъпи напред. Ети веднага забеляза накуцването. Нямаше как да не го забележи. Това я накара да стане. Тя се приближи към него и двамата останаха дълго време прегърнати, поклащайки се мълчаливо като два стръка, полюшвани от вятъра.
Накрая седнаха в двата края на дивана. Ети изтри очи с длан и показа към масичката с напитките.
— Да, каквото и да е — каза Ейтан. — Но не много.
Тя се изправи да му донесе чаша.
— Значи е било катастрофа? — Като професионалистка, Ети зададе точния въпрос веднага, щом се върна в хола.
— Да. — Той взе чашата и отпи. Пътуването от Йерусалим му се беше сторило безкрайно, а преминаването през долината Айелон особено мъчително. Студеният джин с тоник му дойде като благословия.
— Какво казва Ицик? — попита Ети.
— Не знам. Тръгнах веднага, след като Дани каза на мен и на Бени.
— Кой Дани?
— Романо. Но ти познаваш Ицик. Ако те харесва и умреш от рак, даже и десет години след като си се пенсионирал, пак ще каже, че българите са го сторили. Но ако не те харесва, ще каже, че си пушил твърде много и си заслужаваш да пукнеш.
Ети се поусмихна, но думите му не успяха да я разсмеят. Тонът на Ейтан разкриваше по-дълбока мъка и болка, отколкото когато и да било.
— Ти как си? — попита тя.
— Както ме виждаш — усмихна се той. — Бързам да се уволня, но все не стигам дотам. — Той показа главата си и врътна длан. — Но да забравим за мен. Ти как си? Изглеждаш чудесно.
— Благодаря.
Настъпи момент на притеснено мълчание, в който и двамата разбраха, че отново виждат другия без дрехи в тъмната спалня на мрачния хотел в Мароко.
Ети се изправи и включи радиото, без да си прави труд да го нагласи на определена станция. Беше просто навик на оперативен агент, който Ейтан забеляза с някакво особено удоволствие, и й се усмихна.
— Хари беше един от любимите ми хора на тази земя — въздъхна Ети, докато си наливаше още водка.
— Много от нас ще казват това през следващите няколко дни.
— Но аз го мисля.
— Да. Аз също.
— Можем ли да отидем на погребението? — попита Ети.
— Аз мога. Но за теб, Ети, не знам.
Тя се замисли за миг.
— Мисля, че ще отида на гроба му по-нататък.
Да имаш успех в Играта означава да ти се налага често да плащаш не висока, а направо жестока цена. Понякога не можеш и да скърбиш нормално.
— О, Хари — въздъхна Ейтан и облегна глава върху дивана. — Цвика…
— Какво друго име използваше той? — опита да си спомни Ети.
Екщайн внезапно се разсмя.
— Всъщност веднъж за около седмица се опита да използва Адолф. Спомняш ли си? Бени накрая го накара да се откаже, защото ние се хилехме винаги, когато се обърнехме към него.
Ети също се засмя. През следващия час двамата говориха за Хари Вебер във всичките му форми и превъплъщения, за неговата мъдрост и хумор. Скърбяха за него, както приятелите скърбят, откакто свят светува, спомняйки си всеки епизод, събирайки образите и скърбите, като ги сглобяват след мълчалива благословия.
В 2:15 Екщайн се изправи с мъка.
— Всъщност имам да свърша нещо днес — каза той сухо. — Ицик ме изпраща на тренировки.
— Добре — отвърна Ети.
— Мисля, че е по-скоро физическа терапия, но е по-добре, отколкото да му седя под носа.
Ети го спря, преди да е стигнал вратата. Тя го дръпна за ръкава, повдигна се на пръсти и го целуна леко по бузата. Екщайн я погледна.