— Ще ни дойдеш ли на гости? — попита той.
— Бих се радвала да се запозная със Симона.
— Обаче тя знае за нас — предупреди я Екщайн.
Ети се изненада от степента, в която се почувства предадена. Щом като жената на Ейтан знае за нея, за тях, това означава, че тайната им връзка е загубила своята важност за Ейтан.
— Онова няма значение — каза тя, чувствайки се глупава и емоционална. Бързо свали ръката си.
— О, не, има — отвърна Ейтан и я погледна право в очите. — Поне за мен има…
Уязвимостта не беше черта, която Ети да е забелязвала в Ейтан, и тя веднага унищожи ревнивия й рефлекс.
— За мен също — призна тя и наведе очи.
В този дълъг миг и двамата осъзнаха, че няма значение дали се докосват или не, дали са близо един до друг или на голямо разстояние. Ети и Тони, Тамар и Ейтан, бяха свързани като спомена и мъката. Ейтан вдигна ръка и я погали по бузата.
— Довиждане — усмихна й се той и тръгна.
Ети затвори вратата. Остана дълго време права в хола си върху хладния бял паркет.
Институтът за физическа култура „Уингейт“ се намира на морския бряг между Тел Авив и Хайфа, само на няколко километра от курортния град Натания. Пътуването дотам по крайбрежното шосе от Тел Авив е приятно и Екщайн пристигна по-рано от предвиденото. Съвсем несъзнателно беше карал с превишена скорост през половината час дотам. Очите, ръцете и краката му управляваха автоматично фиата, а умът му се рееше по съвсем други пътища.
Мислеше много за Ети Данцигер, за физическите, духовните и професионалните й качества като воин и като жена. Сам в колата, той се чувстваше в безопасност да обмисли чувствата си, да признае, че я обича, и дори да прошепне на глас това признание. От дълго време насам беше успявал да я измести от емоционалната си памет, но внезапното осъзнаване на дълбочината на чувствата му го шокира, обърка, предизвика известно съжаление и дълбоко чувство за вина, което извика и образа на Симона. Обмисляйки любовта към жена си, той откри, че изпитва към нея не по-слаба страст, макар и по различен начин. Той обожаваше Симона, но Ети му беше най-близкият боен другар и дори без секса връзката помежду им не можеше да бъде нарушена. Затова женитбата му се струваше нещо като предателство спрямо нея.
Денят и без това му се стори достатъчно дълъг, изпълнен с напрежение и надвиснала криза. Смъртта на Хари и посещението при Ети изпълниха ума на Екщайн с образи и фантазии и населиха колата му с призрачни пътници.
Екщайн натискаше до ламарината педала на газта, литнал напред към място, където ще може да напусне колата и неприятното усамотение с мислите си.
Пристигна пред главния портал на Института с въздишка на облекчение. Влезе откъм цивилния сектор, представляващ лабиринт от тесни улички с високи дървета, модерни общежития, зали за лекции и големи спортни площадки. Цивилният сектор представлява голям комплекс, използван за тренировки на олимпийски състезатели, треньори и даже учители по физкултура. Лесно можеше да се изгубиш сред извитите пътища и пътеки, но Екщайн отмина комплекса и подкара по дълъг, обиколен път, който накрая го отведе пред оградената с бодлива тел военна секция на института.
Тук цветните граждански сгради отстъпваха на прости бараки и хангари. По-близо до плажа от цивилния сектор, пътеките тук бяха покрити с пясък и покрай тях нямаше внимателно подстригани зелени площи и дървета.
Екщайн паркира колата извън главния портал на базата. Слезе и веднага го лъхна влажният средиземноморски вятър. Той раздвижи изтръпналия си крак и изпъна рамене. Не си направи труда да заключи колата и тръгна към базата.
Караул беше едно строго момче от бригадата „Гивати“. Яркочервената му барета беше пъхната под пагона на униформената риза. Войникът беше с бойна амуниция и носеше зареден автомат „Галил“, увиснал на врата му. Той погледна военния пропуск на Екщайн, изръмжа и дръпна вратата встрани.
Екщайн познаваше добре разположението в базата. Беше тренирал тук като парашутист и по-късно като наборник на АМАН. Усмихна се, докато накуцваше по пътеките, защото с далечните изстрели откъм тировете се завърна и част от младостта му. Лекият мирис на сол и пот, потропването в такт на подтичващите след треньорите си групи в шорти и тениски носеха онзи непорочен и щастлив мускулест вид на все още неопетнен идеализъм.
Той стигна до дълга и ниска бетонена сграда и влезе през една от четирите й дървени врати. Първото, което забеляза, беше голяма бяла табела, поставена върху отсрещната стена. На нея пишеше: