Следващото, което видя, беше млад, очилат младши лейтенант, който седеше зад бюрото си точно под табелата. Той пишеше нещо. И пушеше.
Екщайн не се сдържа и се разсмя на глас.
Лейтенантът вдигна глава.
— Какво смешно има? — попита той.
Екщайн показа цигарата.
— Много ти пука от командира.
Младият офицер сви рамене, доволен от собствената си смелост.
— Днес го няма в базата. Какво желаеш?
— Аз съм Ейтан Екщайн. — Той показа на младежа личната си карта. Ако продължаваше да е активен агент, щеше да се представи под фалшиво име със съответните документи, но това вече не беше необходимо.
— Е, та? — Лейтенантът нямаше настроение да си играе на гатанки.
— Та днес трябва да започна някакви тренировки.
— Откъде си?
— „Куинс Командо“.
Очите на лейтенанта се ококориха и той наклони уважително глава. Май винаги, като се спомене „Куинс“, става така. Главно защото всеки знае, че това е някаква секретна част на АМАН, но всъщност никой няма представа какво, по дяволите, представлява. Лейтенантът прелисти купчината телексни заповеди.
— Да, ето я. Екщайн. — Той вдигна телефонната слушалка и повика някого. Телефонната система на израелската армия е също толкова зле като цивилната си посестрима. Събеседникът сигурно се намираше на метри разстояние, но въпреки това офицерът трябваше да вика. — Ще дойде след минута — каза той и се зае отново с работата си.
Екщайн изчака. След минута една сянка изпълни вратата и той се обърна.
— Екщайн? — Дебелият ясен глас излезе от гърлото на един много едър младеж. Блясъкът на слънцето отвън очертаваше силуета му.
— Аз съм.
Фигурата протегна ръка и Екщайн я пое. Стискането беше могъщо, а ръката едра и мазолеста.
— Аз съм Боаз. Да вървим.
Екщайн го последва навън. На яркото слънце видът на мъжа беше най-малкото заплашителен. Тялото му имаше триъгълния торс на тежкоатлет, а издутите мускули изпъваха синята тениска с надпис „инструктор“. Обикновените униформени панталони изглеждаха готови да се пръснат по шевовете от напъна на бедрените мускули, но той се движеше бързо и леко, обут в черни кожени маратонки „Рийбок“.
И изобщо не приличаше на терапевт.
— Накъде? — попита го Екщайн.
Боаз спря. Когато се извърна, Екщайн видя лицето, напълно съответстващо на тялото. Младежът беше на около двадесет и пет години. Широкият врат поддържаше лице с квадратни челюсти, завършващо с къса, гъста, избеляла от слънцето коса. Устните и носът бяха славянски тип, а спокойните сиви очи, ясни и безжизнени. Боаз приличаше на руски кошмар от роман на Флеминг с изключение на това, че се усмихваше искрено и весело.
— Отиваме да ти вземем екип — каза той. — Не ти ли казаха? Аз съм по крав-мага.
— О! Разбира се. Да вървим — отвърна Екщайн и двамата продължиха напред.
Този кучи син Ицик Бен-Цион! Сигурно двамата с Хайнц са се смели с удоволствие, след като са изпратили заповедта в „Уингейт“. Крав-мага: Контактен бой. Екщайн току-що беше започнал да ходи отново, а те го изпращат да тренира ръкопашен бой. „Добре — помисли си той. — Каквото и да стане, аз ще им се хиля и ще им казвам, че си прекарвам чудесно.“
Боаз заведе Екщайн в кабинета си, представляващ голяма хладна стая, украсена с дипломи, награди от състезания по карате и различни уреди, необходими за тренировките — големи пистолети, дървени тояги, ножове, боксови ръкавици. Имайки предвид размерите на Боаз, Екщайн не се изненада, като видя купчините полупразни кутии с бисквити, кутиите от мляко и бутилките със сокове.
— Свали си панталона — каза Боаз. — Искам да ти видя крака.
— Знаеш ли за него? — учуди се Екщайн, докато сваляше ципа.
— Казаха ми. — Боаз приклекна да разгледа коляното и бедрото на Ейтан. Опипа белезите, без да обръща внимание на изпъшкването отгоре, когато стисна мускула на бедрото. После погледна нагоре.
— Куршуми?
— Три.
— Калибър?
— Девет милиметра. „Скорпион 68“.
— Не е сериозно — каза Боаз типично по израелски.
— Че какво тогава е сериозно? — учуди се Екщайн. — Танкови снаряди ли?
Боаз се засмя.
— Стига бе. Имах един тип с една ръка. След една година тук вече можеше да ме събори. — Той се облегна на бюрото си и потърси нещо в един кашон.
— И аз мога да те съборя — каза Екщайн. — Затова са измислили „Магнум“ 44-ти калибър.
Боаз измъкна чифт смачкани униформени панталони и ги подаде на Екщайн. След това вдигна спортната си блуза и показа грозен, набръчкан розов белег в лявата страна на големия си пъп.
— Четиридесет и пети — каза той и пусна блузата си.
Очите на Екщайн блеснаха за миг, но той не каза нищо. Тук никой не си позволява да пита къде човек е получил белезите си.