Когато Ейтан се облече във военната риза и широките униформени панталони със собствените си платнени обувки, двамата излязоха на тренировъчната площадка. Беше широко място, покрито с пясък и пресечено от странните уреди за преминаване през препятствия. Имаше висока бетонна стена, канавки, бодлива тел, въжета за катерене, хоризонтални греди и други такива. В средата, естествено, имаше широко пространство за каланетика.
Когато приближиха, Боаз огледа новия си частен ученик.
— Минавал ли си преди крав-мага?
— Стандартния курс.
Екщайн куцукаше след гиганта и разглеждаше широкия му гръб. Пясъкът затрудняваше ходенето, но топлината му действаше добре.
— Кога?
— Преди няколко години.
— Спомняш ли си нещо?
— Мисля, че помня доста… — Екщайн млъкна, защото Боаз внезапно се обърна, хвана предницата на ризата му, изви я жестоко и го прехвърли върху сгънатото си коляно. Краката на Ейтан хвръкнаха във въздуха и той се строполи върху пясъка.
Ударът му изкара въздуха. Той остана да лежи цяла вечност. Главата му се надигаше и трепереше, докато най-после успя да си поеме дъх. После остана да лежи на пясъка, опитвайки да си припомни как се диша. Боаз се изправи над него с ръце на хълбоците, закрил светлината на слънцето.
— Не помниш как се пада — каза той.
Протегна ръка и отново хвана ризата на Ейтан като с едно бързо движение на ръката си го изправи.
— Мисля, че паднах доста грациозно — успя да изрече Ейтан. — Имайки предвид обстоятелствата…
Боаз този път не се усмихна.
— Ще започнем от самото начало. — Говореше съвсем сериозно. Вече нямаше място за игри. — Значи. С цялата теория ще се заемем по-късно, но да повторим набързо. Крав-мага е физическа наука, а не бойно изкуство. Ще започнем с всички основни стойки и елементарни движения. Но най-важното е, че искам да възстановиш рефлексите си, Ейтан. Ясно ли е?
Екщайн кимна. Разбра, че ще бъде болезнено и мъчително. Боаз не се интересуваше от инвалидността на Ейтан, но това може би беше точно терапията, от която той имаше нужда.
— Първоначално ще си бавен — продължи Боаз. — Но скоро, за твое добро, ще започнеш да отблъскваш опитите ми.
Младокът удържа на думата си. Цели два часа без почивка той преговаряше основните стойки на крав-мага. Бяха странни, доколкото си припомни Ейтан, на пръв поглед неестествени, но типично практични, както всички методики в израелската армия.
С горната част на тялото се държиш почти като боксьор с вдигнати пред лицето юмруци и лакти близо до тялото. С краката заемаш стойка, подобна на тази в класическо японско карате: единият крак напред, другият назад, застанал леко на пръсти и с крак, готов да удари.
За Екщайн стойките бяха изтощителни и той изля литър пот, докато скърцаше със зъби. И както беше обещал, Боаз непрекъснато го изненадваше, без предупреждение и милост. Поне на двадесет пъти по време на урока експертът по контактен бой се хвърляше към ученика си и жестоко го мяташе на пясъка, докато към края Екщайн започна да предусеща атаките и веднъж даже успя да избегне съдбата си.
През по-голямата част обаче този следобед беше време на жестока умора и повтарящо се страдание.
Но Екщайн се радваше на мъките си с някакво мазохистично удоволствие.
4.
Лондон
Две седмици по-късно
Сънят на Амар Камил не се наруши от виенето на вятъра и чукането на дъжда. Докато всеки друг път и на друго място настойчивото чукане би го събудило и от най-дълбокия сън, днес почукването по прозорците като от меки детски пръстчета не беше причина за събуждането му. Нито пък вибрациите от влаковете, спиращи на гара „Виктория“, или тихото бипкане на клаксоните на такситата. Не беше причина и потропването на бастуна по цимента извън стаята в „Данфорд“. Макар да беше едва 7 часа в петък сутринта, Амар беше буден вече от два часа.
Чувстваше се като по време на операция. И беше така от три дни. Внезапно, без следа от тъмни кръгове под очите или утринен мързел, беше изчезнал най-лошият му професионален недостатък — желанието да се излежава до късно. Макар да не се намираше под реална физическа опасност, Камил беше събрал всичките си рефлекси и енергия. А после, мотивиран от дълга, щеше да освободи цялото това гориво, за да подхрани тялото и ума си по време на акцията. Сега се нуждаеше от не повече от пет часа сън, а можеше да изкара и само с три. Беше напълно бодър и даже когато спеше, беше нащрек, тялото му — готово да се събуди и да действа, щом му се отдаде възможност.
В Русия, в Петах Тиква, Рина често го задяваше заради мързела. Чудеше се на глас каква полза би имала държавата от такъв поспаланко. Искаше му се тя да може да го види сега. Но после внезапно почувства задоволство, че никога няма да го види такъв.