Един самотен израелски лейтенант беше седнал навън, до една от олющените маси. Пиеше портокалов сок и четеше израелски вестник. В скута му лежеше един от онези къси израелски автомати. Наоколо нямаше други евреи. Само местни араби, които гледаха мрачно представителя на победителите, докато минаваха край него, както и келнерът, който му сервираше с услужлива усмивка.
Амар се насочи право към офицера и спря до масата. Когато той вдигна поглед, Амар извади пистолета и го простреля два пъти в гърдите. Офицерът политна назад върху камъните. Някой започна да пищи. Един мъж извика на Амар да спре в името на Аллах.
— Аз съм Амар, синът на предателя Фарук Абу-Амар Камил — извика той, все още с пистолета в ръка. — Кажете на „Вълците на съпротивата“, че те са копелета!
Той си тръгна. Зад гърба му ечаха викове. После сви зад ъгъла и хукна. След десет минути беше в дома си, където намери по-малкия си брат Джаджа да си играе върху каменния под с керван от дървени камили.
Сестрите му не се виждаха никакви и той разбра, че баща му сигурно е в града и се съвещава с евреите.
Амар дишаше тежко. Едва успя да заговори. Погледна към брат си. Въпреки откритото фаворизиране от страна на баща им Амар обичаше Джаджа не по-малко от Фарук. Той протегна ръка.
— Ела, Джаджа.
— Къде отиваме? — Момчето го погледна със светлите си очи. И двамата братя Камил имаха необикновени зелени очи, наследени от далечна християнска кръв. И ако не бяха с четири години разлика помежду си, биха си приличали като близнаци.
— Отиваме на дълга разходка — каза Амар.
Джаджа скочи прав, зарадван на приключението.
— Ще си вземем ли нещо?
— Не — каза Амар. — Хайде, бързо.
Не си взеха храна, а само малък камилски мех с вода. Хванати за ръце, те тръгнаха на запад от града, а после навлязоха в Юдейската пустиня. Намериха храна при бедуините, а когато Джаджа се измори, Амар го понесе на гръб — надолу към Йерихон, през реката, и накрая в Йордания.
Скитничеството на Амар беше започнало.
Йордания. Мръсните бежански лагери, омразата на бедуинските войници на Хюсеин, пред които евреите изглеждаха като мирни гълъби. Имаше жестоки унижения. Амар Камил като много други интелигентни палестински младежи следваше един след друг различни идоли на Освобождението само за да види как поредният му герой се обвива в лъжи. Виждаше как генералите на Палестинската освободителна армия бягат от бойното поле, докато прокламират високо смехотворни победи.
Беше се надявал, че Ливан ще се окаже различен, и той беше такъв в известен смисъл. Там палестинците бяха много и силни. Но и там също продължаваха да се карат помежду си. Биеха се яростно против своите братя араби, мюсюлмани и християни, докато на юг израелците продължаваха да строят, да сеят земите си и да се бият само когато е необходимо. Арафат, Хабаш, Хадад — всички те бяха политици, а военните им усилия страхливи и неефективни. И с течение на годините Амар Камил започна да разбира, че ако се поддаде на тактиката и риториката на своите братя, ще бъде прокълнат да скита завинаги около земите на родината си. Като Мойсей, на когото било позволено да види и да мечтае, но никога да не стъпи на Обетованата земя.
Войната през месец октомври 1973 година се оказа Ден на прозрението за Амар. Беше служил като капитан в Армията за освобождение на Палестина на страната на Сирия. Но дори и с елемента на пълната изненада на своя страна, след няколко дни на слава те бяха отблъснати от Израел заедно с всички останали. Тогава и там, през онази студена и горчива зима в Дамаск, Амар Камил се превърна в господар на самия себе си.
Стига думи. Стига обещания. Действия и мълчание. Те станаха мото на Камил, негов закон. За около десет години неговата малка група от посветени войници се превърнаха в терористите, всяващи ужас в западния свят.
Най-важното беше, че Амар Камил никога не се поддаде на стереотипа, характеризиращ категорията на Големите Терористи. Той беше смел мъж, умен интелектуалец, но не разводняваше каузата или професионализма си с онова самохвалство и пресилено романтичен образ, който си създаваха повечето от другарите му.
Той нямаше особен интерес към бързи коли или случайни любовни връзки, не придоби вкус към лукса да кара палестинските собственици да отварят кафенетата си само заради него. За Камил да унижава богатите, които са готови да му се подчиняват, беше унижение за самата идея. Много от другите ръководители на терористични групи в Европа и Средния изток се пристрастиха към богатия живот. Камил обаче се учеше от най-ефективните световни разузнавателни служби. Той разбра и се опита да обучи и своите бойци, че добрите оперативни работници възприемат навиците на богатите само когато това е необходимо, за да играят убедително дадена роля. Иначе, по мнение на Камил, боецът може да кара фолксваген-бръмбар и да живее под наем. Заради своето мнение той стана непопулярен извън собствената си мрежа.