Защото всъщност, доколкото Амар Камил болезнено чувстваше, много от борците за освобождение на Палестина отдавна бяха се отказали от надеждата да постигнат първоначалната си цел — създаването на палестинска държава на мястото на ционистката общност. Тези хора се бяха пристрастили към живота на шефове на тероризма, който за тях се превърна от начин за постигането на целта в самоцел. Той също така вярваше, при това с пълно право, че промяната на каузата прави от човека лесна мишена. Защото, ако предпочете да бъде шеф на терористи, вместо да гони целта си, той става невнимателен. А срещу израелците, първата допусната от такъв човек грешка, се превръща в последна.
И въпреки това, въпреки правотата му, Мюнхен едва не се превърна в негов край. Разминаването му на косъм със смъртта беше ясно доказателство, че неговата мрежа е унищожена и тайната му не съществува. Руснаците го бяха измъкнали и той им беше благодарен за това. Но не хранеше никакви илюзии по отношение на мотивите им.
Мюнхен беше катализаторът за третия главен обрат в живота на Камил. Беше се скрил в Москва, внедри се в системата на КГБ, попи всяка капка информация от най-полезната им доктрина и от обучението в Петах Тиква.
Москва си имаше своите планове за „Йоси Йерушалми“ и Камил ги изпълняваше с явен ентусиазъм. Но дълбоко в сърцето и душата си той си оставаше човек на мълчанието, на действието и когато се събуди, разбра, че ще следва собствения си план. Руснаците не могат да го контролират като някакъв си доберман на каишка.
Пък и той не можеше да забрави Мюнхен…
Нещо се размърда в другия край на стаята. Амар беше приключил упражненията и бе сглобил пистолета. Само главата му се помръдна бавно. Огледа се. С помощта на сивкавата утринна светлина очите му се спираха на детайли от богатото обзавеждане.
Стаята беше подредена с вкус, интимна, както са спалните в скъпите пансиони. Тапетите бяха кремави с тънка сива ивица, а дървените первази блестящо бели. Малкото бюро, страничните масички и столовете не бяха нови, но чисти, лакирани и запазени, като че ли всяка стая се обитава от педантична камериерка, когато няма гости, които да плащат.
Голямото месингово легло заемаше най-много място, а широките му, блестящи табли хвърляха високи сенки върху отсрещната стена, под маслена картина на плажа в Бристол. Малките лампи върху страничните масички имаха розови абажури. Черният телефон изглеждаше като да е тук от 1940 година.
Под бялата вълнена завивка на леглото една фигура се раздвижи като гърба на делфин, подскачащ над повърхността на морето. После отново се успокои.
Камил се извърна отново към прозореца. Той разгледа собственото си отражение, което се раздвижи като изчезващ спомен на фона на течащите дъждовни струйки. Дори и след толкова много време второто му лице още изглеждаше непознато. Опита да си припомни махагоновите къдрици на предишния си образ вместо вълнообразната прическа на червеникаворусата коса. Мислено си възвърна острия клюн на носа, изрисува дългите черни вежди върху жълтеникавите косъмчета, които сега се извиваха над очите му. Възстанови гордите някогашни мустаци. Почти усещаше острите им краища на мястото, където някога бодяха краищата на устните му. Но дори и с този наново изрисуван образ Амар Камил вече не беше съшият.
Почти незабележимо учудено поклати глава, защото мислеше, че колкото и странно да е за него новото му лице, за Лейла то сигурно е представлявало пълен шок. Жена му не беше го виждала почти две години, но бе приела завръщането му и променената външност, както би го приела само истинска дъщеря на Революцията. Естествено, първоначално се беше усъмнила. Но нито веднъж не показа друга емоционална реакция освен чисто научно любопитство. Опипа лицето му, докосна ушите му. После го накара да се съблече и тогава огледа онези негови части, които само съпругата би могла да разпознае в пълна тъмнина. Накрая се усмихна доволно.
Той беше ужасно горд с Лейла. Нямаше други като нея. Само Лейла би могла да приеме пълното изчезване на съпруга и тънката нишка на обещанието за неговото завръщане. Само Лейла би могла да го приеме отново в миг, без да задава въпроси за метаморфозата му и да го люби все едно че е бил в къса командировка, а сега да спи, макар да знае колко скоро той отново ще изчезне. Това беше невероятно смела постъпка. И ужасно тъжна.