Сблъсъкът на Амар с това чувство не беше първият сигнал за това, че се променя, че остарява. Наскоро беше изпитал чувство, което като боец винаги беше съумявал да избегне — съжаление. Разбира се, че то не беше насочено към жертвите на терористичните му действия. Те бяха бойци в един нов вид война, където няма нужда да носиш оръжие, за да те смятат за враг. Чувствата му по-скоро се проявиха по отношение на Рина и Катя. Другата му „съпруга“. И единственото му дете.
Разбира се, Рина е агент. Тя не беше нито примамка, нито жертва. КГБ разполага с много такива. Те напускат Съветския съюз като емигранти в предварително определени страни. И са поне наполовина евреи. Прикритието изисква някаква автентичност. В случая с Рина, тя се беше установила в Израел за необходимия период и изучила достатъчно добре езика и културата му. После се „разочаровала“ от новата си родина и потърсила нов живот в Америка. Скоро след това напуснала апартамента си в Бруклин за пътешествие из Европа и се завърнала в Москва, за да продължи кариерата си, като помага в обучението на агенти, предназначени за изпращане в Тел Авив.
Да, Рина беше посветена на Партията. Но освен това беше човек. Топла, всеотдайна жена, която толкова дълго игра ролята на обичаща го съпруга. Камил също изигра ролята си добре и макар никога да не бяха споделяли гласно дълбочината на емоционалното си обвързване, и двамата осъзнаваха мъчителната истина на поговорката „човек става такъв, на какъвто се прави“.
Ами Катя? Разбира се, за нея ще се грижат. Тя няма да чувства липсата на нищо в материално, образователно и социално, или по-скоро социалистическо отношение. Но кой ще й бъде баща? Кой ще я приспива, когато Катя е изморена? Чии груби ръце ще я галят нощем? Дали поне за миг ще й четат шепнешком приказки нощем, за да я успокоят, ако е сънувала лош сън?
Сталинград, ГУЛАГ, Афганистан. Вече има толкова руски деца, които вместо бащи гледат избелели черно-бели снимки в дървени рамки.
Въпреки всичките си скитания, фанатичната си и жестока обвързаност Амар Камил беше успял да потисне повечето от расовата си омраза към чужденците, които са окупирали дома му. И приемаше с разбиране иронията на съдбата, че единственото му дете е наполовина палестинско арабче и наполовина руско еврейче.
— За слънце ли се молиш, Амар? Ако е така, би трябвало да си на колене и обърнат в обратна посока.
Гласът го стресна. За миг пръстите му се свиха около пистолета. После го остави бързо и успокоен вдигна черния си халат, облече се и се обърна към Лейла с иронична усмивка.
Тя лежеше в леглото по гръб, облегнала рамене върху купчината бели пухени възглавници, събрани около гърдите й като овце под сянката на маслиново дърво. Великолепната й къдрава черна коса падаше около лицето и рамената й, достигайки почти до лактите. Дори и сред полумрака тъмните й очи блестяха ярко, а устните й червенееха силно върху маслинената кожа, макар че тя никога не употребяваше грим. Меката вълнена завивка беше вдигната върху гърдите й, но приканващата поза на краката беше съвсем ясно очертана под нея и накара Камил да преглътне.
Дива. Нямаше друга дума, с която да я опише. Беше първата дума, която възникваше в ума на Камил, когато видеше или помислеше за съпругата си.
Всъщност думата съпруга беше само технически термин, ироничен поклон към прибързания им брак в Ливан преди пет години. Бяха се оженили от уважение към стриктната мюсюлманска вяра на баща й, но и двамата знаеха, че отношенията им никога няма да имат предимство пред работата на Камил.
Докато той е активен, те никога няма да живеят заедно или да имат деца. Събиранията им бяха редки, внимателно планирани и сложно маскирани като случайна среща на непознати, за да не я набележат враговете като нещо по-важно за Камил от случайна любовница.
Лейла непрекъснато се местеше, живееше с издръжка от парите на мрежата му, но никога не стана истински член на Движението. Тя се обаждаше на различни телефонни номера, откъдето получаваше кодирани инструкции за срещите. Когато Амар се скри след Мюнхен, тя се прикри в Париж и продължи живота си, макар да не престана да вярва, че той е жив, и никога да не пропусна месечното обаждане.
И ето ги тук, заедно в Лондон. Макар и само за един уикенд.
— Всъщност се надявах да продължи — каза Амар, визирайки дъжда.
— За да останеш тук с мен през целия ден?