Какво да прави с живота си? Вече минава тридесетте, време е за сериозни постижения. Скоро семейството му ще се увеличи и в резултат на собствения си жизнен опит, изненадващо за себе си, беше достигнал до зрялото заключение, че на децата им трябва котва, че те растат по-добре, когато чувстват сигурността на корените и родината си. Беше пътувал толкова много и толкова често, а какво постигна? Албум с приключения, няколко езика и неизтриваем белег на кръста си от кобура на беретата.
Едно подскачане по пътя го извади от мислите и той си зададе по-реалния въпрос: „Накъде, по дяволите, съм тръгнал сега?“
Вдигна глава и видя преминаващите прозорци на казармите до Хайд парк, отразяващи яркочервения двуетажен автобус, в който се возеше. Горната част беше покрита с дълга, бяло-синя реклама и Серж прочете обърнатия надпис в прозорците на казармите. „С нас е по-бързо“ — гаранцията на експресната куриерска служба.
Автобусът все още се движеше на запад по „Найтсбридж“. Или Серж не беше мислил твърде дълго, или трафикът вече се е задръстил. Беше ранен следобед. Дъждът спря, но въздухът беше доста влажен. Но пешеходците отвън още бяха навлечени като през януари. Лондончани не вярват на времето и са прави. Затова като че ли даже през лятото им е студено. Серж си помисли, че ако работеше като лондонски продавач на чадъри, а не като израелски офицер по сигурността, сигурно вече би бил богаташ.
Серж погледна през отсрещния прозорец към зеленината на Хайд парк. Времето не беше подходящо за пикник, но видя двама ездачи по алеята, седнали изправени върху мокрите си седла и размахали късите камшичета. Британците наистина са странни хора. Май твърдението, че обичат повече домашните си любимци отколкото хората, е вярно поне на пръв поглед. Трудно е да се разбере ценностната им система, чувствата им са скрити от пластове подходящо държание и надут снобизъм.
Той разтърка очите си. Беше му писнало от британците. От Форин офис бяха привикали израелския посланик в Уайтхол на „извънредни консултации“ — фраза, използвана, когато те викат да ти мърморят за нещо. Британците изразиха недоволство от твърдата политика на Израел по отношение на палестинците на Западния бряг. Това за израелците, разбира се, изглеждаше пълен абсурд, като се има предвид антитерористичната война, която се води от самите британци против ИРА. А още по-противоречив е все още пресният спомен за скорошната инвазия на Англия върху Фолклендските острови, където те пожертваха стотици убити и ранени заради няколко пръснати и нямащи никакво стратегическо значение парченца земя, населени предимно с овце.
Но абсурдната дипломатическа игра трябва да се играе. Групата на Серж по сигурността стоя будна цяла нощ. Проверяваха маршрута, поставяха примамки и организираха ескорт за посланика. А когато накрая пристигнаха в Уайтхол, ги накараха да чакат вън на дъжда, докато хората на Скотланд Ярд и МИ–5 поеха охраната в свои ръце с едва прикрито презрение към „еврейските горили“.
„Те още не могат да ни простят, задето ги изхвърлихме от Палестина“ — реши Серж.
Работата в Шабак — ДСС — беше важна, но не можеше да се сравнява с онези бурни години в „Специални операции“. Серж знаеше, че никога вече няма да преживее подобни приключения, напрежение, опасност или дружба. Харесваше настоящите си колеги, но никой нямаше да му бъде партньор или приятел като Ейтан Екщайн. Райнер Люкман и Тони Екхард бяха идеална двойка — ин и ян в оперативната работа. Може би провалът им в Богенхаузен беше сигнал, че тази връзка трябва да се разкъса. Те бяха прекалено близки, мислеха твърде еднакво и това вероятно се оказа фатално.
Но на Серж наистина му липсваше приятелството и той така и не намери с какво или с кого да го замести. Може би, ако реши да захвърли всичко, би могъл да убеди и Ейтан да се хвърлят заедно в частния сектор. Идеята да работят отново заедно със стария си партньор предизвика усмивка върху устните му и ново убождане в сърцето.
Бръкна в джоба на коженото си яке за пакета „Ротманс“. Усети дръжката на пистолета си, докато търсеше запалка. Британците не обичат чужди агенти по сигурността да обикалят из Лондон с оръжие, но никой нормален служител на Шабак не би напуснал невъоръжен посолството. Същото се отнасяше за египтяните, сирийците и йорданците. Градът си беше пълен с малки, лични оръжия.
— О, стига. Не можеш да палиш тук, момче.
Тъкмо преди да запали, Серж се извърна. Една възрастна жена с развалени зъби и проядена от молци вълнена шапка му размахваше пръст. Той се усмихна и прибра цигарата в пакета.