Ейтан облиза устни, очаквайки вкус на кръв.
— Нямам намерение да заставам отново пред оръжие.
— И аз нямам намерение да катастрофирам по време на полет, обаче винаги си закопчавам предпазния колан.
Ейтан се изправи с усилие. Един взвод морски пехотинци минаха и се хвърлиха към високите до гърдите приливни вълни с пълно бойно снаряжение. Това напомни на Ейтан филма на Уди Алън, в който сюжетът се развива на фона на абсурдни действия.
— Престани да мислиш — заповяда Боаз.
След още две крошета, от които му изпука челюстта, и един прав удар с пръсти в слънчевия сплит, Ейтан накрая удари дланите на Боаз. Инструкторът се ухили.
— Свободен удар — каза той. Ейтан вдигна ръка и удари с всичка сила гранитната плоча на лицето му. Усмивката си остана там, но ударът отметна назад главата на Боаз.
Най-накрая Ейтан се дипломира до макет на пистолет. Боаз го заплашваше с черен, гумен 45-калибров, а Ейтан, започвайки от поза „свободно“, трябваше с лявата си ръка да хване дулото и да отклони оръжието, като едновременно с това удари Боаз с десния си юмрук. Следващото движение трябваше да изтръгне пистолета от ръката на Боаз и да го обърне към него, преди гигантът да го е блъснал на земята.
Накрая използваха истински „Браунинг“-ФН, зареден с халосни патрони. И двамата носеха предпазни очила и тампони в ушите, но никакво друго предпазно оборудване. Цели два урока Ейтан се проваляше нещастно. Най-често Боаз го „застрелваше“ още преди да е приближил ръката си до пистолета. По-късно Ейтан успя да отклони изгарящия пламък от дулото и почти да нанесе удара, но Боаз си възвърна оръжието, отстъпи крачка и го „екзекутира“ с жестока усмивка. Тези утрини Ейтан „умираше“ стотици пъти още преди закуска.
— Казах ти. Престани да мислиш — казваше Боаз винаги с доброжелателен тон, докато Ейтан лежеше на пясъка, почти оглушен от изстрелите, покрит навсякъде с изгаряния от барута. — Когато видиш пистолета, разреви се, ако трябва. Отвлечи вниманието ми със сълзи. Моли се за живота си, но по средата на изречението ме нападни с ярост.
Ейтан продължаваше опитите си, но нищо не се получаваше.
В утрото на тридесет и третия си рожден ден Ейтан се влачеше по плажа подир Боаз. Главата му беше наведена тъжно, движенията отпуснати, докато нагласяше очилата върху лицето си и пъхаше тампоните в ушите. Боаз зареди пистолета с омразните халосни, зае позиция и насочи оръжието към гърдите на Ейтан.
— Забрави — прошепна Ейтан. Той постави ръце на хълбоците си и зарови крак в пясъка.
— Какво?
— Искам да спрем. Никога няма да го направя.
— Стига, Ейтан — започна да го успокоява Боаз като по-голям, чието братче отказва да си играят.
— Слушай — отчаяно вдигна поглед Ейтан. — Наистина всичко това ми писна. И майната му на командира ми. Ще му кажа…
Той метна лявата си ръка и хвана с идеално движение дулото на оръжието, отклонявайки го наляво. Пристъпи, изстреля десния си юмрук и улучи Боаз право в носа. Главата на инструктора се отметна назад, а Ейтан бързо сграбчи пистолета с две ръце и го извъртя с всичка сила. Измъкна го от ръцете на Боаз и отскочи назад, без да обръща внимание на болката в коляното, когато падна, превъртя се, изправи се и стреля в тялото на Боаз. После, тъй като пистолетът трябваше да се презареди на ръка с халосните патрони, той го извърши, прицели се и стреля още веднъж в гърдите на Боаз, докато гигантът се хвърляше към него.
Ейтан мислеше, че този път ще умре наистина, но Боаз само го вдигна в мечешката си прегръдка и го завъртя около себе си с викове „Супер! Браво!“, докато и двамата се строполиха върху пясъка.
После двамата поплуваха и се насладиха на богата закуска в стола на „Уингейт“…
Яростен клаксон събуди Ейтан от победните спомени. Усети, че се усмихва като идиот и е карал последните няколко километра, без да гледа пътя. Бързо се прибра в дясното платно и позволи на светлосиньото такси мерцедес да го изпревари. После отново излезе вляво на платното си и натисна газта. Рефлексите му се бяха възстановили и той се чувстваше като пианист, отдавна забравил да свири, който току-що е седнал пред пианото и е изсвирил без грешка и само за петнадесет секунди „Минит валс“.
Вече беше изкачил Моца и пътят се спускаше стръмно с остри завои на всеки неколкостотин метра. Възрозовото каменно лице на Йерусалим блестеше под лъчите на ранното слънце и го мамеше, докато се появяваше и изчезваше зад завоите.
Сега всичко щеше да е различно. Ейтан го чувстваше, знаеше го в сърцето си. В „Специални операции“ за него всъщност нищо не се беше променило — той пак беше интервюиращ и сигурно щеше да си остане такъв до края на службата. Но самият той се промени. Две седмици беше работил с Боаз и се връщаше в Управлението пребит, наранен и деморализиран, но си казваше, че всичко върви добре. По-скоро би умрял, отколкото да признае, че е победен пред Ицик Бен-Цион. Затова събираше всички остатъци на ината и решителността си, както не беше му се налагало от първите дни като парашутен десантчик. Днес, когато стигне в Управлението, той няма да обяви победата си. Но знаеше, че Боаз ще изпрати бляскав доклад.