Сега и със Симона нещата щяха да потръгнат по-добре. Защото мрачните настроения на Ейтан бяха започнали да въздействат даже и върху търпеливия и оптимистичен характер на жена му. Нищо чудно неуспехът им да заченат дете да се дължи и на изпънатите му нерви и депресивно състояние. Сега всичко ще се промени. Чувстваше енергия и сили, които да запълнят всяко ъгълче на вътрешния му свят. Вярваше, че може да постигне всичко, което пожелае.
Той пресече голямото кръстовище при „Вайцман“ и „Ирмаху“. Господи, Йерусалим наистина е най-красивото място на земята! Слънцето караше камъните на сградите да блестят като сняг зад червените, сини, жълти дрехи на жените и стоманеносивото на войнишките униформи, които бързо пресичаха към централната автобусна спирка. Птиците сред дърветата покрай конгресния център пееха опиянени от утрото и дори най-нетърпеливите шофьори, свирещи силно с клаксоните, не можеха да развалят настроението на Ейтан.
Съблазни се да спре пред болницата „Хадаса“, да намери жена си и да я завърти, прегърнал букет от рози за нея. Беше приятна мечта, но вече закъсняваше и трябваше да си вземе папките, за да отиде в Индустриалния център на работа. Празненството им със Симона трябваше да почака до довечера. Но пък щеше да бъде двойно. Той ще получи празнична вечеря, а тя чисто нов съпруг. Беше му казала, че е намислила нещо съвсем специално и че не бива да закъснява.
Трябваше да мине по задния път през Ромима, но тази сутрин се чувстваше като господар на града и искаше да премине през центъра му. Затова подкара направо надолу по булевард „Яфа“, без да му пука от натовареното движение, като припяваше заедно с радиото, горд като цар, завръщащ се от победа в чужбина.
Направо нахлу през входа в „Специални операции“. Шломо Бернщайн вдигна очи от папките си и изгледа Ейтан с необичайно сериозен поглед.
— Добро утро, Тони — каза Шломо. — Пропуска, моля.
Екщайн весело извади ламинираната си карта. Явно скорошната му лекция пред Шломо за правилата за достъп е имала ефект.
— Благодаря — каза Шломо. — Парола.
— Какво? — приведе се Екщайн. Стори му се, че нещо не е чул добре.
— Парола — повтори Шломо, без да промени изражението си.
Екщайн се засмя.
— Ти майтапиш ли се? Няма нужда да се престараваш чак толкова.
— Днес има тревога по лагер.
— За твоя живот ли? — изсмя се Екщайн отново, сигурен че Шломо просто се престарава. — Та ние сме в Йерусалим, а не в Метула.
— Парола — потрети Шломо.
Екщайн сви рамене. Нямаше да позволи лошото настроение на Бернщайн да развали и неговото. Трябваше да се замисли за миг.
— Лимоново ескимо — щракна той с пръсти, когато си спомни.
Шломо погледна нагоре към телевизионната камера.
— Тони е — каза той и вратата щракна.
Екщайн влезе в помещението и още преди някой да му заговори каза:
— Тони Екхард, имам куфарче, сандвич за обяд и освен това съм въоръжен и опасен.
Очакваше обикновения строг отговор по интеркома, обаче вратата просто бръмна и се отвори.
Ейтан всъщност още не можеше да изтича по стълбите, особено след като напоследък Боаз беше измъчил тялото му, но ги изкачи по две наведнъж. Мошико седеше зад бюрото си на втория етаж, но този път не четеше. Ръцете му почиваха с преплетени пръсти върху бюрото, а лицето му изглеждаше мрачно.
— Добро утро, Бавария — каза младежът.
— И на теб, и на теб — отвърна Ейтан и понечи да продължи.
— Пропуск — каза Мошико и протегна ръка.
Ейтан въздъхна и показа пропуска си на Мошико.
— И ти ли искаш парола?
Мошико поклати глава и махна с ръка на Ейтан да продължи.
„Сигурно Бен-Цион е обявил орязване на заплатите“ — каза си Ейтан, докато вървеше по коридора. Из сградата като пара се носеше нещо странно. Ейтан се опита да разбере каква е промяната, а когато чу стъпките си да отекват по плочките, разбра. Беше тихо. Извънредно тихо.
Той спря при барчето и надникна. Момичето, което го обслужваше, бършеше една маса и прибираше празни чаши от чай. Само една от масите беше заета и петимата млади хора, които разговаряха почти шепнешком, бяха все от отдел „Проучвания“ на Бени Баум. Те извърнаха глави и замълчаха, когато Екщайн се появи при вратата.