— Съжалявам — каза Ури, изоставил официалния тон и наведе очи към пода. — Разбрах, че ти е бил приятел.
Устните на Ейтан помръднаха, но той почти не издаде звук.
— Какво каза той? — попита нетърпеливо Хайнц.
— Каза „практически мой брат“ — повтори заради него Бени. — Но ако пак си отвориш устата, ще те изхвърля през проклетия прозорец.
— Успокой се, Баум — тихо изръмжа Бен-Цион. После размаха пръст към помощника си. — Хайнц! — предупреди го като господар кучето си.
В стомаха на Ейтан стоеше нещо студено и тежко като ледено гюле. Той се мъчеше да контролира дишането си, да възпре надигащата се ярост, но беше невъзможно. Пред очите му преминаваше целият живот, като че ли той изживява последните мигове преди смъртта: Серж Самал тича по тренировъчния плац, стреля с пистолет, прикляква зад прикритието, презарежда, търкаля се, става и бяга отново, косата му се развява от вятъра над почернялото от слънцето лице, усмивката, вечната усмивка, смехът като при игра… Серж Самал се хвърля върху пясъка на плажа в Херцелия между три изненадани момичета, после бързо определя среща на една от тях и внезапно, отново е усмихнат под сватбения балдахин, стиска ръката на Талия, докато Ейтан държи един от прътите на балдахина и се хили заедно с партньора си… Главата на Серж Самал се подава над повърхността на тъмните, студени води в пристанището на Марсилия, той се качва на борда на яхтата, сваля маската и кислородната бутилка, без дори да погледне назад към огнения стълб и гейзера, който се издига от наетия от ООП товарен кораб, пристанал в другия край на кея. А после, о, да, той сваля неопреновия костюм и отдолу се появява в бяла, официална риза и черна папийонка, ухилен със заразителната си усмивка, докато изпълнените с напрежение членове на екипа се търкалят от смях по палубата…
— Пак — каза тихо Ейтан, продължавайки да гледа в Ури.
— Какво?
— Кажи го пак, ако обичаш.
Мъжът от ДСС се поотпусна, успокоен малко от факта, че Ейтан не е избухнал в сълзи. Той запали цигара и разказа отново ужасяващите оскъдни подробности.
Но Ейтан едва ли чу и дума. Той продължаваше да си спомня. Беше като ужасяваща музика, която човек не може да изхвърли от ума си. Беше почти забравил за Цви Пърлман. Не самия него, не, никога, но въпросите и подробностите от смъртта му в Ню Йорк. Все пак те бяха естествени. Съдба. Не може да се обвинява професията за всички злини, които се случват на войника… Но сега всичко се върна отново. Причините и примирението. Те избухнаха в ума му със звука на гигантски гонг, ударен с метален чук. Само слепец не би могъл да види. Само глух не би могъл да чуе.
— Амар Камил — каза Ейтан.
Никой не реагира. Като че ли всички бяха ледени фигури. Ейтан ги огледа. Видя, че Силвия седи в ъгъла на стаята върху твърд дървен стол. Тя гледаше през прозореца и пушеше една след друга безфилтърни цигари. Кашляше силно и непрекъснато придърпваше червената си рокля. Тя беше страхотна старица. Невероятно мила, с купчина бяла коса и лице, което би изплашило децата. Ейтан се чудеше какво прави тя на това събиране, но после разбра, че Бен-Цион вероятно я е повикал, в случай че на някого му бъде нужна майчина подкрепа. Такава беше идеята на Бен-Цион за успокоение.
— Амар Камил — повтори името Ейтан. Този път по-високо, бавно и отчетливо. — Вие глухи ли сте?
— Чухме те, Ейтан — каза Дани Романо, който се беше облегнал до прозореца и местеше непрекъснато лулата си между устните.
Хайнц изпъшка недоволно, но Бени го изгледа зверски. Младият капитан се извърна, скръсти ръце и си замърмори под нос.
— Добре, Ейтан — каза Бени и стисна рамото му. — Още не сме готови за заключения.
— Екщайн — предупредително се обади Ицик Бен-Цион. — Извиках те тук заради отношенията ти със Самал. Разследването ще бъде проведено от Ури и неговите хора в Шабак. Ние само ще им помогнем с нашите данни. Това е. Сега…
— Това е кон! — изкрещя Ейтан толкова силно, че всички в стаята трепнаха. Той се изправи с бързо движение на напрегнатото си тяло, плесна с ръце и ги вдигна към тавана, вдигнал очи, като че се молеше на Господ. Гласът му трепереше от омраза. — Помогни им, Господи! Това е кон! Не могат ли да видят, че е кон? — Всички го гледаха, като че ли е подлудял напълно. Ури даже направи за всеки случай крачка напред, за да може да възпре Ейтан. — Той е голям и кафяв, има четири крака и дълга опашка. — Ейтан размахваше яростно ръце. — Има големи очи и остри уши. Даже има и седло, мама му стара! Господи, помогни им да видят, че това е кон!
Той се плесна по челото и се изсмя с грозен, зловещ смях. Огледа се вече по-спокойно и отвърна на шокираните погледи на колегите си. После сложи юмруци на хълбоците и заговори по-тихо, но с все така яростен глас.