Младите служители скочиха и тръгнаха към вратата.
— Вече преливам от кафе — измърмори едно от момичетата.
— Ама току-що почивахме — обади се Яблоковски.
— Пак ще почивате — заповяда Баум.
Когато мина покрай Екщайн, Очко го погледна над рамките на очилата си и поклати скръбно глава.
— Слушай, съгласен съм, че май нещо става — каза Баум, когато останаха сами.
— Поздравления — иронично отвърна Ейтан.
— Не ми пука колко си ядосан. Няма да ме предизвикаш на бой.
Ейтан преглътна следващия сарказъм.
— Извинявай.
— Не съм казал, че съм съгласен с теб — продължи Бени. — Да, може да е Камил или някой от предишната му група. Но също така може и да не е. Съгласен ли си?
Ейтан не отговори.
— Екщайн, съгласен ли си, че може и да не е той?
— Да, добре. — Ейтан въздъхна и погледна през прозореца. — Може и да не е той. Сигурно нямаше да бъда толкова остър, ако онова копеле горе беше отстъпило поне на милиметър.
— Ицик си има причини.
Екщайн се извърна. Нещо в гласа на Баум привлече вниманието му.
— Какви причини?
— Слушай. Ицик Бен-Цион има минало в тези неща. Натрупани един върху друг пласт след пласт, за които ти не знаеш. Трябва да го водиш към изводите, а не да го блъскаш. Той трябва да бъде манипулиран.
— Какви причини? — попита отново Ейтан.
Баум отново избегна отговора.
— Няма значение. Простият факт е, че ако нямаш нещо по-добро от интуиция, той няма да те чуе и всеки път, когато кажеш „Флейта“, това ще му действа като червен парцал на бик.
Ейтан потисна любопитството си и запали нова цигара. Почти беше свършил пакета. Каква ирония. А едва вчера си беше обещал, че от днес ще ги спре. Е ето че денят дойде, а можеше да помисли само за следващ пакет.
— Камил е, Бени — тихо изрече Ейтан. — Знам го.
— Откъде? Защо си толкова сигурен?
— Бени, ти ме познаваш. Аз съм скептик. Не се занимавам с астрология и екстрасензорни възприятия. Нито с каквито и да било подобни глупости. Но това го знам така, както близнак чувства, когато брат му има неприятности. Знам го.
Бени вдигна ръце. Не можеше да спори с прероден мистик.
— Искам да видя Жорж Масуд — каза Ейтан.
— В затвора?! — Бени се плесна по широкото чело. Жорж Масуд беше единственият член на групата на Амар Камил, хванат жив от израелците. Той беше съден, осъден за тероризъм и убийство и сега повече от година лежеше в затвора с максимална сигурност в Атлит. Излежаваше доживотна присъда. Масуд беше разпитван от всички експерти разузнавачи в страната. Бяха му предлагали сделки за присъдата, заплашваха го, подлагаха го на психологически атаки и мъчения. Но той никога не изпусна и трошичка информация.
— Ти си луд — каза Баум. — Всички се пробваха върху него. Той не каза дума. Да не мислиш, че толкова ще те хареса, че ще ти се довери точно на теб? Цветя ли ще му занесеш?
Ейтан не позволи да бъде обезкуражен.
— Той знае истината. Той знае какво наистина се е случило с Камил след Богенхаузен. Той е единственият, който може да подкрепи моята теория.
— Това е смешно.
— Започваш да говориш като шефа си.
Бени пламна. Нямаше да позволи Ейтан да се усъмни, че се бои за службата си. От друга страна, да се заговорничи против заповедите на командира не беше здравословен начин за ръководство на разузнавателна дейност.
— Бени, ще се договоря с теб — каза Ейтан. — Един спокоен, рационален договор, без каквито и да е емоции.
Баум погледна бившия си групов ръководител.
— Покажи ми картите си.
— Ще се обадим на Ети Данцигер. Ще й кажем какво се е случило. Уважаваш ли нейното мнение?
— Да — отвърна подозрително Баум.
— Ако Ети се съгласи с моето предположение, както го наричаш, ти ще се свържеш с Атлит и ще ми уредиш да се видя със затворника. Ако тя каже, че греша, аз ще се откажа от тази работа, ще си седна на задника и ще напиша онази тъпа биография, която ми иска Ицик.
— Ами какво ще стане с интервютата ти днес? — попита Баум, търсейки някакъв начин да спаси Ейтан от плъзгането по наклонената плоскост.
— Ще кажеш на Романо, че съм се прибрал вкъщи, защото съм се почувствал зле. Той ще разбере.
Баум се замисли. После каза:
— Добре, да й се обадим. — Тръгна към един от телефоните.
— Не оттук — каза Ейтан. — Записват.
Бени се спря.
— Откъде тогава?
— Хайде да се разходим. — Ейтан отвори вратата и пропусна Бени пръв. Баум въздъхна и поклати голямата си плешива глава.
— И аз трябва да съм луд.
Те тръгнаха по коридора. Ейтан сега изглеждаше по-спокоен, макар че едва прикриваше кипящите си чувства. Когато минаха покрай барчето, Бени вмъкна глава през вратата и извика на подчинените си: