— Обратно на работа! Изпихте си кафето за цялата седмица.
Намериха обществен телефон отсреща до сградата на съда. Кабината беше обикновена, отворена, само с метален покрив над стария апарат с шайба. Ръцете на Ейтан още трепереха, когато пусна жетона и набра номера на Ети в Тел Авив. Бени се облегна до кабинката. Пушеше, гледаше към сградата на „Специални операции“ и се чудеше дали Бен-Цион не е застанал зад прозореца да наблюдава непослушните си подчинени.
— Ети? Обажда се Тони от Йерусалим — каза Ейтан. — Звънни ми на 02–53211. — Той затвори и телефонът почти веднага звънна.
Линията не беше обезопасена и затова на Ейтан му беше нужно известно време, докато съобщи ужасната новина с кодирани намеци, които само Ети би могла да разбере. Тя изпъшка и млъкна, щом разбра, че Серж Самал е мъртъв. Ейтан я изчака да се съвземе, а после й се извини, че му се е наложило да й го каже по този начин. След това се опита да обясни останалата част, без да накланя везните в полза на своето твърдение.
— Слушай, Ети. Имаме малък спор тук. Леко несъгласие. Ханс-Дитер е с мен. Аз твърдя, че това събитие е в резултат на един стар банков чек, който мислехме, че сме платили, обаче, изглежда, само сме го загубили. Аз твърдя, че този чек сега се е появил отново. Ханс не е съгласен с мен, както и всички останали. Бъди обективна. Само му кажи ти какво мислиш.
Ейтан подаде слушалката на Бени, който я взе, както поемаше слушалката от жена си винаги, когато тя го караше да говори с тъща си. Слуша известно време. После каза „довиждане“ и затвори.
— Какво каза тя? — попита Ейтан.
— Тя каза — намръщи се Баум, — цитирам: „Струва ми се, че трябва да е за покупката на онзи дълъг и сребрист предмет с много дупчици за поставяне на пръсти и място, където да го допреш до устните.“
Ейтан кимна, но по лицето му не мина победна гримаса.
— Флейта — каза той.
Сградата в Атлит нямаше твърде впечатляващ вид като затвор с максимална сигурност. Дори и външно не можеше да се сравнява с институцията в Рамала, оградена с бетонни стени, масивни стражеви кули и картечни постове. Атлит не е цивилен затвор, така че името му никога не се появява във вестниците. Той е по-скоро малък и стоте му затворници никога не са вдигали бунт и не са искали по-добри условия. Те не удрят с канчетата си по масите, не разтърсват решетките си, нито пък правят гладни стачки. Или ако изобщо се придържат към тези антични методи за протест на затворниците, никой никога не чува за тях.
Сградата е сравнително нова, построена след войната в Ливан. Всички затворници са високопоставени терористи. Всъщност думите „максимална сигурност“ се отнасят до Атлит повече, отколкото до който и да било друг затвор в Израел. Цивилните затвори според дефиницията за гражданските права не могат да бъдат строени така, че да нарушават основните изисквания за живот на затворниците или да застрашават тяхното здраве. В тях трябва да има светлина, място за спорт и надежда. Но Атлит не е цивилен затвор.
Той се състои от една квадратна сграда с дебели един метър стени от бетон, построени около метален скелет и с метални подове. Няма прозорци. Няма плац за спортуване. От всички страни около стените има по тридесет метра гладко изравнена, минирана площ. Около минните полета е издигната седемметрова ограда, по която тече ток. А отгоре оградата завършва с редове от остра като бръснач тел. Достъпът до единствения вход на сградата е по метален мост над минните полета.
И като последен щрих, в случай че някой затворник се размечтае твърде ентусиазирано за свободата, местоположението на затвора е най-обезкуражаващата заплаха. Защото древното пристанище Атлит с живописния си Замък на кръстоносците и великолепния изглед към Средиземно море, освен това е и тренировъчна база на морските командоси на израелската армия. „Шайетет“, както се наричат израелските „тюлени“. Те имат репутацията на най-добрите войници в израелската армия. Нямат абсолютно никаква връзка със затвора, но ако по някакво чудо някой успее да се измъкне от него, той би бил като заек, попаднал сред глутница вълци.
Близо четири часа бяха нужни на Екщайн, за да стигне до затвора. Атлит се намира малко на юг от Хайфа, която е на около два часа път от Йерусалим. Но на крайбрежното шосе беше станала катастрофа — някакво „Субару“ попаднало под голям камион — и Екщайн трябваше да чака цяла вечност. Останал насаме с яростта и скръбта си, той почти беше изоставил колата. Когато накрая движението тръгна, веднага качи на автостоп няколко войника само да не бъде сам и разговорите им да заглушат гласовете, които чуваше в ума си.