Сега вече беше вечер, а му се наложи за чака още два часа извън затвора, докато прегледат всичките му разрешителни и приготвят затворника. При портала имаше малък фургон-лавка, откъдето си купи сандвич с яйца. Изяде половината, а останалото изхвърли. Искаше му се да има глътка уиски вместо топлия сок от грейпфрут, който едва не го накара да повърне.
Чакаше нетърпеливо, но това не го ядоса. Разбираше, че никога не позволяват свиждане със затворник веднага, независимо от ранга или длъжността на посетителя. Защото, ако има някоя конспирация за измъкване, едва ли някой би издържал хладнокръвно такова чакане, без да се издаде и да се опита да избяга.
Най-после някой извика името на Екщайн и той изкачи металното стълбище, премина по моста, предаде пистолета си, изчака да му проверят личната карта и да му направят снимка.
После слезе в една стая, подобна на помещение в подводница, каквото имаше и на входа в Управлението, отговори на обичайните въпроси и подписа официалното искане, изпратено по телекса от Баум, с което му се разрешаваше да посети Жорж Масуд. Втората врата се отвори и от другата страна Екщайн беше посрещнат от един едър сержант друз, облечен в изгладена униформа и с големи черни мустаци.
— Ела — каза гигантът. Екщайн го последва по жълтия коридор, осветен толкова ярко, че го заболяха очите. Екщайн разбра, че тук, в Атлит, няма дни и нощи, бури или годишни сезони. Тук надзирателят беше Бог, светлина и топлина, негов жезъл и слуга.
— Виждал ли си Масуд преди? — попита сержантът на заваления си иврит.
— От разстояние.
— Знаеш ли колко пъти е бил разпитван?
— Не съм дошъл да го разпитвам.
— Сто двадесет и два пъти. Знаеш ли колко офицери са работили върху него?
— Сигурно ти ще ми кажеш.
— Двадесет и седем. Полковници, майори, мосадци. Даже един бригаден генерал. — Явно сержантът нямаше голяма вяра във възможността на Ейтан да убеждава. Той спря пред малка метална врата. — Искаш ли първо да го видиш?
— Става.
Влязоха в малко помещение, което беше абсолютно тъмно и с пейки покрай стените като в сауна. Екщайн не седна. Той загледа в опушеното стъкло с размерите на пощенска картичка. Чуваше тежкото дишане на друза зад себе си.
От другата страна на стената Жорж Масуд гледаше към него.
Ейтан, разбира се, беше виждал Масуд много пъти преди. Но то беше в Европа, при наблюдение, и затова не беше подготвен за тази намалена версия на този човек. Защото, ако човек би могъл да харесва един враг, терорист, готов да те взриви, а после да се наслади на вкусен обяд, Ейтан харесваше Жорж. Стойката, тонът в прехванатите разговори, простия, но елегантен начин на обличане на Жорж излъчваха духа на идеализъм и професионализъм, омекотени с ирония.
Почти веднага след Богенхаузен групата на Камил се разпръсна. Следите на Масуд бяха хванати бързо. Той беше притиснат с внимателно планирано и явно наблюдение, докато започна да бяга. А когато най-после почти в паника стигна до Лазурния бряг, му изпратиха момиче. Тя го примами на борда на една яхта и това беше всичко.
Сега той изглеждаше много по-дребен, седнал върху твърдата дървена пейка до стената на стаята за разпити, облечен в светлосиня риза и подобни широки панталони, с меки вълнени пантофи. Мустакът му беше увиснал, а тенът му избелял. Черната му коса беше станала много по-сива на слепоочията. В острите черни очи нямаше никаква светлина.
Жорж продължаваше да гледа към едностранното огледало, отпуснал ръце в скута си. Изражението му казваше: „Аз съм тук. И ти си тук. Хайде да свършваме.“
— Пусни ме вътре — каза Екщайн.
Сержантът го изведе отново в коридора. После освободи от колана си палката, отключи стаята за разпити и махна с ръка на Ейтан да влезе.
Масуд гледаше към пода.
— Трябва ли да останеш тук? — попита Ейтан сержанта.
— Да.
— А какво ще кажеш да гледаш през там? — посочи Ейтан огледалото.
Сержантът изгледа Масуд, като че да измери затворника. Вече го беше претърсвал. Два пъти.
— Добре. — Той остави двамата мъже насаме.
Ейтан остана прав в средата на стаята. Чувстваше се ужасно. Все пак достойнството на човека е скъпоценно. Трудно му беше да види как са го отнели от този човек. Но си наложи да си напомни за какво е дошъл.
— Искаш ли цигара? — предложи Ейтан.
Жорж не отговори. Даже не вдигна поглед. Ейтан запали своята. Драсването на кибрита отекна като взрив от стените на празната стая.
Внезапно сърцето му натежа, стори му се, че надеждата му е безсмислена. Знаеше точно какво ще получи от този човек. Защото какво можеше да му предложи? Свобода? Някаква сделка? Какво не е направено вече, та той, Великият Екщайн, да успее? Беше изминал целия този път за нищо, изпълнен с ярост и безсилие.