Той седна на пейката до Жорж.
— Слушай, Жорж. — Опита се думите му за прозвучат почти като извинение. — Казвам се Екхард. Изобщо не съм влиятелен. Само искам да ти задам няколко прости въпроса. Всъщност един въпрос. Става ли?
Жорж не каза нищо. Разглеждаше коленете си.
— Аз съм само дребен служител. Наистина. Практически съм чиновник, историк от Министерството на отбраната. — Звучеше толкова смешно, изречено от устата му, че на Ейтан му се поиска направо да изскочи през вратата и да се махне. Беше благодарен, че Жорж не се изсмя. Внезапно се зачуди дали Масуд изобщо го разбира. После се сети, че палестинецът е от едно село близо до Витлеем и говори съвсем свободно иврит.
— Може би мога да ти помогна — излъга Екщайн. — Може би. Ако ти ми помогнеш с този единствен отговор, твоето сътрудничество може да донесе нещо добро за теб.
Жорж не каза нищо.
— Добре. — Екщайн се изправи. Застана пред Масуд с гръб към огледалото, като че иска да скрие лицето на Жорж и да осигури известна конфиденциалност. — Става дума за следното. Ще ти го кажа направо. Ти познаваше Амар Камил по-добре от когото и да било друг. Знаеш всичко за него. Никой не знае какво всъщност е станало с него. Може би никой освен теб. Но някои от хората, които работеха по делото „Камил“, наскоро бяха убити. Кажи ми само едно, Жорж, и ще те оставим на мира. Камил мъртъв ли е, или е жив?
За пръв път Жорж вдигна глава и погледна Ейтан. Очите му се присвиха съвсем леко и дълбоките бръчки в краищата им се събраха като криле на ястреб. Но той не се усмихна. Беше почти недвусмислено изражение. Като на лекар, който гледа пациент, лежащ на смъртно легло. Но не каза нищо.
Ейтан изчака да мине цяла минута. И се предаде. Обърна се да излезе от стаята, но онова, което чу зад гърба си, го накара да се вледени на мястото си. По гърба му плъзнаха студени тръпки.
— Итигадал, ве-итикадаш, Шмей Раба…
Жорж тихо изричаше „Кадиш“. Заупокойната молитва, която се чете, когато умре евреин.
По целия път обратно към Йерусалим Ейтан караше бързо. Спря само веднъж да налее бензин и не пусна изобщо радиото. Пушеше цигара след цигара и остави всичките прозорци отворени, защото чувстваше, че може да заспи на кормилото. Знаеше, че е трябвало да спре и да се обади на Симона, но нещо му казваше, че така ще провали деня и по-добре да бърза. Може би няма да закъснее чак толкова, ако все пак я завари будна, когато се прибере. Щеше да й разкаже всичко, а тя да го разбере. Тя винаги го разбира.
Нощта беше тъмна, както може да бъде само безлунно пустинно небе, а магистралата от Тел Авив до Йерусалим не беше осветена. Ейтан беше се изпразнил от спомени. Всичко, което някога бе правил, споделял или забелязвал със Серж Самал, беше повторено и потретено, докато филмът накрая изгоря и не остана нищо освен бездна, която направи лицето му сурово и безизразно.
Около полунощ, докато изкачваше стълбището към апартамента с горящ от напрежение крак, всички болезнени белези по тялото му го пареха силно. Той влезе с извинително изражение, но къщата тънеше в мъртва тишина.
В хола светеше само една лампа. Малката масичка беше пълна с чинии, изцапани с остатъци от шоколад. Имаше пластмасови чашки с белези от червило и остатъци от сокове и шампанско и пепелници, пълни с изгасени фасове. Стереото беше оставено включено и червеното му око светеше в един от тъмните ъгли на хола. Една от дървените масички до телевизора беше затрупана с опаковани подаръци. Като се обърна към кухнята, видя покритата с прозрачен капак, нарязана и вече полуизядена торта, блестяща под полумрака върху плота. Неговата торта.
Върху седалката на черното му люлеещо се кресло имаше парче бяла хартия. Той го взе и се взря в закръгления почерк на Симона.
Щастлив рожден ден. Направихме празненството без теб. Изненадата беше, че ти така и не дойде.
Ейтан изпусна бележката на пода. Седна в креслото и пистолетът му се удари в страничната облегалка. Зарови пръсти в косата си, подпря лакти на коленете си и започна да се люлее. А след това заплака. Плака мъчително. Не беше плакал така много, много отдавна. Може би откакто влезе за пръв път в казармата преди петнадесет години. Може би по-мъчително, отколкото изобщо някога през живота си.
6.
Европа
Тринадесет часа по-късно
Черният локомотив на гарата в Аахен изпускаше бели облаци пара в нощта, чакайки като разярен бик на зимно родео. Издигаше се голям и тумбест до източния край на тъмния перон, насочил острия си нос към Бон и изпускащ дълбоко хъркане от железните си недра, докато подтичващи германски железничари прикачаха опашката му от спални вагони и вагон-ресторанти в безполезни усилия да не нарушат разписанието. Модерният, електрически френски експрес от Брюксел едва преживя пресичането на границата. Неговите трансформатори и кондензатори се разбунтуваха окончателно и той остана тих, тъмен и изоставен на първата си спирка в Германия. А над шестстотинте пасажери трябваше да продължат пътуването си до Виена по старовремски — сред тракането на стоманените колела и скръбното виене на парния локомотив.