— Къде отиваш? — попита на френски с леко раздразнение Козов.
— Да се запозная със съседите ни.
— Нямаме съседи — каза Козов. — Ние сме в последното купе, а аз съм купил и това пред нас. Струва ми 200 лири стерлинги. Така че… ако обичаш… — Той направи знак на Амар да седне.
Камил остана прав и замислен за миг. После заключи вратата и се приближи към креслата. Седна срещу Козов с гръб към дървената стена. Извади ръка от джоба си и постави 7,65-милиметровия си пистолет до себе си.
Козов погледна оръжието и се раздвижи в креслото.
— Май си позагубил вярата си, Асуан — продължи на френски той.
— В една чужда държава имах учител, който ме научи, че само поповете вярват.
Козов кимна, разпознал собствените си думи.
— Може би не ти е споменал за известни изключения.
— Я да видим — отвърна Амар като студент по право, търсещ прецедент. — През 1975 година най-довереният помощник на Карлос, Мишел Мурхабал, пристигнал в оперативната квартира на улица „Тулие“ в Париж с „опашка“ от трима приятели. Тези „приятели“…
— Са били агенти на френската Държавна сигурност и Карлос трябвало да се измъква със стрелба. Да — завърши Козов урока с въздишка. — Взимам си бележка.
Руснакът бръкна бавно и показно в джоба на сакото си. Извади кутия български цигари и запали една, като изпусна облак гъст и остър дим.
Камил се усмихна.
— Скъпи майоре. Колко познато.
Козов сви рамене:
— Може би. Познатото може да е досадно, но не е опасно. Трябваше да се качиш на влака в Брюксел.
— Да, но предсказуемостта…
— Е смърт — довърши Козов. — Така е. Може ли да продължим? — Ако чуеше отново собствените си думи, щеше да кипне. Искаше да си каже наставленията и да се отърве от палестинеца. Камил тук определено беше много по-различен, отколкото го познаваше в Москва. И разликата не му харесваше.
Амар също нямаше търпение да продължат. Беше чакал много дълго и търпеливо този момент, съзнавайки, че новите му господари са намислили нещо за него, което ще му разкрият, когато те решат. Чувствата му към Козов бяха едновременно на благодарност и на омраза, горе-долу като онези, които изпитват французите към американците. Все пак в Мюнхен му беше станало ясно, че западните разузнавания са му по петите. Тогава внезапно, като някаква божествена намеса, се появи Владимир Козов и го измъкна от пожара, фактически изтривайки Амар Камил от лицето на земята, за да го възроди като някой друг. Амар не хранеше илюзии за мотивите му. Ясно беше, че обучението му е фокусирано към извършване на някакво убийство на израелска земя. Но както всички операции на Седмо управление, обектът нямаше да му бъде разкрит до последния възможен момент. Разбираше, че ще е някоя важна клечка, може би друг палестинец, най-вероятно някой лидер от Западния бряг, който се е отклонил от руското ръководство. Приемаше това. Просто щеше да прибави и този човек към личния си списък.
Беше настанало време за отмъщение.
Въпреки изнервящото чувство, че споделя клетка с отровна змия, Козов се премести по-близо до Камил. Облегна лакти върху коленете си и почеса широката си челюст с два от месестите си пръсти. Заговори на английски.
— Да започнем с лицето ти.
— Лицето ми? — Амар изглеждаше изненадан. Английският му звучеше спокойно, както го беше практикувал веднъж седмично в часовете за обучение в „американския център“.
— Да, лицето ти. Да не мислиш, че сме разрешили на хирурзите ни единствено да извършват естетическа пластика? Опипай белега.
Амар посегна и докосна малкия извит белег под дясното си око. Да, все се чудеше как могат да търпят в КГБ толкова невнимателно отношение към пациент. Но после започна да му харесва малко пиратската физиономия, която беше получил. Наклони глава и зърна отражението си в големия прозорец на купето. Дъждът мокреше стъклото. Ивиците вода течаха почти хоризонтално от вятъра на движението. Амар обичаше влаковете. За него те бяха невероятно тайнствени и романтични.
— Израелският кабинет ежедневно изслушва различни офицери от генералния щаб на армията — продължи Козов. — Ако не е надвиснала някаква военна криза, тези офицери са от отделите по планиране, логистика и разузнаване. Следиш ли мисълта ми, Амар?