— Да — бавно отвърна Камил. Вече чувстваше, че предположенията му са били много неточни. Усещаше все по-нарастващото свиване в стомаха, което човек чувства, когато се готви да внесе оръжие на борда на международен полет.
— Така — продължи Козов, стоплен от удоволствието на шока, който щеше да предизвика. — Един от тези стратегически съветници по отбраната е много талантлив млад мъж, макар че трябва да кажа, че е достигнал чина си извънредно млад, типично по израелски. Името му е майор Рами Карера. Искаш ли да видиш снимката му?
Камил не каза нищо. Усещаше как сърцето му подскача под ризата. Копринената вратовръзка внезапно стегна гърлото му като примка. Козов бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади малка правоъгълна пластмасова картичка. Приличаше на плака от фотоапарат „Полароид“. Майорът я задържа пред очите на Камил, който направо подскочи на мястото си.
Амар преглътна тежко. Лицето, което го гледаше, беше собственото му. Косата беше малко по-дълга, по-къдрава и несресана, а тъмните очила бяха вдигнати над челото. Кожата беше с доста тъмен тен, но белегът се виждаше ясно. Това явно беше снимка от наблюдение, защото главата се виждаше върху фона на чадъри от кафене и движещи се хора, а очите гледаха някъде наляво от обектива. Част от поизмачканата униформа — с едно дъбово листо върху пагоните и значка с чифт сребърни парашути върху гърдите — можеше да се види под лицето. Но най-стряскаща беше широката, безгрижна, блестяща усмивка. Амар моментално се досети, че ще трябва да се научи да имитира тази усмивка, и едновременно усети разкъсващата болка, която би почувствала дебютантка, която, влизайки на първия си бал, среща друго момиче с абсолютно същата рокля.
Амар посегна и бавно взе снимката от Козов. В същия момент тя започна да потъмнява. Докато я разглеждаше, тя стана съвсем черна и върху гладката повърхност не остана нищо.
— Не е фиксирана — каза Козов, когато прибра пластинката в джоба си. Майорът извади цигарите от другия си джоб и предложи кутията на Камил. Амар махна с ръка, а Козов се изсмя.
— Знам, че не са твоята марка. Но на дъното ще намериш биографията на Карера. Всичко, което ти трябва. Разбра ли? — Той извади цигарите и повдигна крайчеца на фолиото, за да покаже бял лист, покрит с миниатюрно напечатани славянски букви. — Трябва ти лупа, за да го прочетеш. Купи си. „Шнайдер“ са най-добрата марка.
Амар почти не чуваше бъбренето на Козов. Чувстваше ледена буца в гърдите си. Значи затова Райнер Люкман го гледаше толкова внимателно в лондонския автобус. Явно е мислел, че познава отнякъде „Йоси Йерушалми“. Тогава Амар беше помислил, че е някаква грешка. Но всъщност Люкман наистина го е познавал. Вероятно е виждал лицето му по вестниците, а може даже да е служил някога заедно с Карера. „Аллах в небесата!“ За малко да се е издънил там и тогава! Усети яростта, която се надигна в него, докато гледаше как Козов се наслаждава на изненадата му. До този момент майорът не беше казвал нищо на Амар. От друга страна, Козов просто си следваше процедурата. Той нямаше откъде да знае, че тайните лични планове на Амар ще го срещнат толкова скоро с израелските оперативни работници от разузнаването.
Той потисна яда си и успокои разтуптяното си сърце. Трябваше да чуе и останалото. Всичко.
— Хубав мъж — успя да се поусмихне Амар, докато вземаше кутията с цигарите и я прибираше в джоба на костюма си. — Продължавай.
— Да — отвърна Козов някак разочарован, че Камил не е изразил по-емоционална реакция от изненадата, която му поднесе. — Та така. Твоят Обект. — Майорът бръкна отново в джоба си, наподобявайки кабаретен фокусник. Извади малък бележник и молив, написа нещо върху листа, скъса го и го подаде на Камил.
Амар взе листчето и погледна. Примигна. Приближи го към очите си и погледна отново. Името на министър-председателя на Израел подскочи към него откъм бялото листче. Той протегна ръка да го върне на Козов. Пръстите му трепереха.
— Луд ли си? — обърна Амар на немски. Гласът му беше прегракнал. Образът на омразния, нисък израелски политик подскачаше в ума му, но идеята, че те искат той да го убие, трябва да беше шега, измама, изпитание за искреността на Амар.
— Не. Не съм луд — отвърна също на немски Козов и прибра листчето. Отиде до мивката, вдигна капака, извади запалката си и подпали хартийката. После се върна до Камил и застана над него. Заговори шепнешком. — Първо, ще ти кажа как ще стане. После ще разговаряме по изпълнението. Ясно ли е?
Амар вдигна поглед към откачения руснак.