Амар разбираше кога е попаднал в клопка. Козов и неговите господари го бяха манипулирали. Тези руснаци с техния шах! Винаги играят шах! В националната им психика играта превъзхожда даже секса. Всичките им политически действия са очертани със заговори и контразаговори. Човек никога не може да види истинската цел, докато не го победят. Амар също беше умен, но по някакъв инстинктивен, животински начин. Той не би могъл да победи Козов в руската игра. Но пък може да откаже да играе по правилата на КГБ.
С това проклето свое ново лице няма къде да се скрие, защото на „Дзержински“ имат снимката му и по заповед на Козов могат да я изпратят по факса за минути във всички европейски столици. Освен това знае добре, че Рина и Катя разчитат на благоволението на Москва. О, това те го изработиха добре! Дадоха му жена, която му показа беззаветна любов, после го инструктираха да създаде дете с нея. А дали наистина знаят какво изпитва той към руското си семейство? Разбира се, че знаят — та те са слушали всяка тяхна дума, всяка въздишка! Най-вероятно са записвали и любенето им с порнографски интерес.
Въпросът е, може ли той да направи това, което искат? Всичко? Може ли да изпълни личната си клетва да отмъсти за Джамайел, а после да изпълни и заповедта на Москва и да се измъкне жив? Заради нищо ли го нарекоха западняците Худини на тероризма? Сега е по-силен от когато и да било. По-бърз, знае повече езици и притежава по-големи умения.
Амар имаше свои ресурси, тайни скривалища и стари мрежи. В главата си имаше указател с телефонни номера и имена на хора, които ще му се поклонят и ще се подчинят безпрекословно на заповедите му.
Крайната цел, дори и без да послужи на Москва, звучеше приятно. Той би могъл да нанесе ужасен удар в полза на палестинския национализъм. Може да рани в сърцето израелската надменност и да отклони подлата капитулация на Арафат.
Знаеше, че шансовете му за оживяване наистина са минимални. Той не е аматьор и със сигурност не е глупак. „КГБ ще ми позволи да живея толкова дълго, колкото живя и Осуалд, след като уби Кенеди“ — помисли си той с известна ирония. А какво да се каже за този смехотворен план да го освободят от израелската лудница? Знаеше, че преоблечени като терористи руски командоси могат да отвлекат дори и президентския самолет на САЩ, но въпреки това израелците няма да предадат на никого човек, който е убил министър-председателя им.
Той взе решението си. Ще го направи. Обаче ще го направи по своему, използвайки своите методи, без помощта на каквато и да било руска мрежа. „И освен това — закле се пред себе си Амар, знаейки, че е твърде вероятно да загине, — ако умра, с мен ще загинат Тони Екхард и останалите му другари.“
— Значи четвърти септември? — попита за потвърждение Амар с твърд и решителен тон.
— Да, другарю. Четвърти. — Гласът на Козов беше радостно възбуден. Той бръкна в джоба на сакото си и извади синя книжка с пластмасови корици от онези, в които банките продават пътнически чекове. Подаде я на Камил като водещ, който раздава награди на победилите в телевизионно шоу. — Десет хиляди американски долара в чекове на „Американ Експрес“. Неподписани. По двадесет, петдесет и сто долара всеки. — Не искаше Камил да помисли, че това е някакво евтино подаяние. — Само за допълнителни разходи.
— Ще бъда там. — Камил взе чековете.
— Прекрасно. — Майор Козов беше много доволен от себе си. За собствена изненада беше постигнал целта. За съжаление обаче трябваше да повдигне още един, доста деликатен въпрос. Проклета да е Москва! Как му се иска да можеше вече да се махне, да остане сам.
— Асуан, има още нещо, което трябва да те попитам. — Козов запали нова цигара. Изкашля се и погледна Камил, който внезапно стана много нетърпелив. Стана и се облегна на мивката. Но поне арабинът беше оставил пистолета си настрани. Гледаше през прозореца. Влакът беше намалил значително скоростта си, приближавайки покрайнините на Бон. — Трябва да те попитам защо уби човека на израелската ДСС в Лондон.
Всъщност това беше само предположение, защото Москва не беше съвсем сигурна, че го е сторил той. Но почеркът сочеше към Камил и Козов беше инструктиран да попита. Надяваше се, че Камил ще отрече, но очите на арабина блеснаха за миг и това го издаде.
Амар не каза нищо.
Козов въздъхна.
— Аз, ние сме много разтревожени от това, приятелю.
— То не ви засяга — едва прошепна Амар.
— Ти трябва да престанеш с това, каквото и да е то. Веднага.
— Това не ви засяга! — изрева Амар и се обърна към Козов със свити юмруци.