— Е, е, трябва да ме изслушаш, приятелю — вдигна длани Козов, опитвайки да го успокои. Гласът му заекна и той усети по челото си капчици пот. „Проклети да са, защо ме накараха да го питам?“ Но имаше заповеди и в момента не можеше да реши кое е по-лошо. Яростта на Камил или гневът на полковник Степнин. — Слушай, аз знам защо го правиш и повярвай, напълно те разбирам. Но ти трябва да престанеш. Това ще постави плана ни в опасност.
— Няма — почти изръмжа Амар.
— Да, Асуан, ще го заплаши.
— Не, майоре. Вие не винаги сте прави. Москва не знае отговорите на всичко — изсъска Амар. — Както казах, аз ще бъда там на четвърти. Но също така аз ще проведа тази, другата операция така, както считам за необходимо. Ако не сте глупави, ще разберете, че тя също ще разруши образа на израелската непобедимост в очите на западните служби. Освен това тя ще привлече очите и силите на Мосад, АМАН и ДСС. Те изобщо няма и да заподозрат, че ще има и съвсем друг, не свързан с цялата тази работа Обект.
Очите на Амар блестяха от едва сдържана ярост. Козов се изплаши още по-силно. Опита се да го успокои.
— Да, разбирам. И лично аз съм съгласен. Обаче бях инструктиран да те информирам, че ако имаме разногласия по този въпрос, трябва лично да те придружа до Виена и да видя с очите си как се качваш на самолета за Тел Авив.
Амар повдигна вежди. Изсмя се. Само веднъж.
— Така ли?
— Да — въздъхна Козов.
— Невъзможно! — изсъска Амар.
— Какво?
Камил посегна и сграбчи вратовръзката на Козов. Дръпна руснака да се изправи и приближи лицето му до своето.
— Асуан… — изхърка Козов.
— Дай ми колана си — заповяда Амар.
— Какво?
— Колана ти. Веднага.
Картината на собствения му, обесен в купето труп накара Козов да изтръпне, но все пак успя да разкопчае колана си и да го измъкне от панталона.
— Благодаря, майоре — каза Амар. Той взе колана и пусна Козов, който се строполи върху креслото, хванал врата си там, където го беше стегнала и почти задушила вратовръзката.
Камил отиде до куфарчето си и го вдигна за дръжката. Затегна го и с колана колкото можеше по-здраво. После го взе в ръка и тръгна към вратата.
— Какво… Какво правиш? — успя да попита Козов.
— Предпочитам бельото ми да не се разхвърчи по цяла Германия. До свидания, майоре. Може би пак ще се видим. Но нека не разчитаме на това.
Камил излезе от купето и затвори вратата с удар, от който Козов подскочи.
Тогава майорът разбра. Скочи от мястото си и хвана с треперещи ръце дръжките на прозореца. Дръпна го с всичка сила. Вятърът и дъждът нахлуха в купето. Той се хвана за рамката, подаде глава и погледна към края на влака. Тракането на колелета го оглуши.
Куфарът на Камил изхвърча в нощта от последната платформа на влака. А после, като някакъв ужасен призрак с бясно развени коси Камил се хвърли от влака и за миг остана във въздуха. Прилепил крака с длани около главата, той изчезна под насипа на железопътната линия като края на един кошмар.
Козов се дръпна в купето. Затвори прозореца, обърна се и се стовари в креслото, задъхан, като да беше пробягал цял километър. Не се съмняваше, че Камил ще оживее след скока. Вероятно без драскотина. Що се отнася до мисията, Козов беше направил всичко, което можа. Ако е манипулирал правилно Камил, а той вярваше, че е така, арабинът вече е попаднал във водовъртежа, от който има само един изход в едно-единствено направление.
В този момент Козов осъзна, че нито лично, нито като на майор от КГБ му пука какво ще стане оттук нататък. Той отиде до вратата, но трябваше веднага да хване панталона си, който започна да се смъква. Отвори вратата и показа глава в коридора.
— Кондуктор! — изрева на немски той към един униформен германец, който беше току-що пресякъл средата на вагона. Мъжът се върна.
— Да, господине?
— Донеси ми бутилка шнапс.
— Нещо за ядене?
— Не. Бързо!
— Слушам.
Козов залитна назад в купето. Хвана се за масата и падна в креслото. Остана излегнат там дълго време, притиснал с длан гърдите си.
7.
Мюнхен
Един ден по-късно
Ейтан пристигна рано сутринта с полета на Луфтханза от Рим. Колесникът на ДЦ–9 се удари силно в земята с леко подскачане, твърде нехарактерно за германските капитани. Бившият пилот на военен самолет се извини по интеркома. Той се пошегува, че сигурно в Мюнхен е имало земетресение, защото земята внезапно подскочила и ударила колесника на самолета. Някои от пътниците се засмяха и го аплодираха. Това бяха онези, които са се изплашили най-много.
Самолетът зави към ръкава и типично по германски пътниците се вслушаха в инструкциите и останаха по местата си. През последния четвърт час Екщайн беше отишъл в тоалетната, съблече се до кръста, изми тялото си и се преоблече в бяла риза с къси ръкави, тясна вратовръзка на райета и тъмносиньо лятно спортно сако. Въпреки това дрехите вече лепнеха по тялото му, докато седеше в креслото си близо до предния изход, стиснал металните облегалки за ръце с надеждата, че няма да хукне като заек, щом стюардът отвори вратата на самолета.