Той погледна през прозореца. Един боинг на „Ел-Ал“ беше паркиран на известно разстояние от ръкава си като самотен сирак, на когото не позволяват да се включи в общата игра. Беше заобиколен от бронирани коли на Бундесвера и облечена в сиви униформи въоръжена охрана, чакаща евреите да започнат да слизат.
Сигурност.
Изборът на немски превозвач от страна на Екщайн беше на пръв поглед глупав, защото, ако бъдеше предупреден, екипажът щеше да разполага с цели два часа да огледа пасажерите си, да го хване и предаде на властите. Но дори Ицик Бен-Цион да е разбрал за неразрешеното пътуване на Ейтан, полковникът не би бил чак толкова луд, та да предположи, че Екщайн ще откачи дотолкова, че да лети с националната компания на страната, в която го търсят за убийство. И точно заради това Ейтан беше избрал немската авиокомпания. От оперативна гледна точка това беше правилно — разбираше го от потта, която се стичаше по ребрата му.
Във всеки случай обаче едва ли все още някой се е усетил, че той е напуснал Израел. Беше се върнал на работа и изобразил абсолютно емоционално спокойствие цели два дни. С плановете, кипящи в главата му, той дори успя да покаже осъзнато отстъпление от твърденията си, докато работеше по доклада си за ДСС. Беше доста обширен и той го предаде на Юдит за въвеждане, а после информира Дани Романо и Бени Баум, че ще води Симона в Ейлат за няколко дни. Трябвало да я умилостиви заради проваленото празненство на рождения му ден.
Пред Симона се направи на влюбен съпруг. Носеше й цветя, целуваше я често и й се извини, че трябвало да присъства на конференция по криптология в Тибериас.
На погребението на Серж Самал, което трая само половин час и беше проведено на военното гробище на хълма Херцел, Ейтан държа ръката на Талия и се правеше на тихо скърбящ командир със стоицизъм, който би могъл да му донесе награда за артистичност. Потисна силното желание да изкрещи колкото му сили стигат и успя само защото знаеше какво е намислил.
Някой трябваше да спре Амар Камил. Да не му позволи да убие и останалите от екипа…
— Довиждане, довиждане.
Стюардесата беше започнала следполетната си роля, навеждайки русата си глава пред слизащите пътници като една от онези досадни малки кукли, залепени по таблата на евтини коли. Пътната чанта на Ейтан се намираше в багажното отделение над главата му. Той скочи прав, извади я и се присъедини към спокойната, подредена опашка от слизащи пътници.
Тръгна бързо по наклонения под на ръкава, като раздвижи коляно в такт с тихия напев в ума си: „Върви, но не тичай.“ Зарадва му се като на стара училищна песен, която човек не може да забрави, закрачи в ритъма й и забави ход, позволявайки на охладения въздух да изсуши трескавата топлина на кожата му.
Това беше най-опасната отсечка от пътуването му. Ако оживееше след паспортната проверка, щеше да има шанс. Най-ефективното оръжие в работата му никога не е била нито неговата берета, нито амунициите и експлозивите. По-скоро това бяха документите му — фалшиви паспорти, шофьорски книжки, кредитни карти. Но сега не притежаваше нищо подобно, защото тях ги пазеха ревниво в Центъра за документи, както оръжията се пазят в Оръжейния център. Всичко, издавано му някога, беше прибрано още докато лежеше в болницата.
Сега пътуваше с обикновен, официален и законен израелски паспорт. Не беше стъпвал на германска земя като Ейтан Екщайн, откакто беше на шест години и сега осъзна, че пътуването без прикритие е толкова неестествено за него, както изследването на пещери за човек, страдащ от клаустрофобия.
Редица от гордо изпъчени търпеливи пътници се извиваше от кабината, върху която пишеше „Дойче“ с дебели букви. Екщайн се нареди на по-късата опашка пред надписа „Ауслендер“ — чужденци.
Някога с такава радост беше дошъл да работи в Германия. Заедно с Бени Баум, който като дете беше се „дипломирал“ в „Дахау“, се бяха радвали на самодоволното си нахалство да се върнат в победения Райх, за да осъществяват задачите на Тел Авив. Но сега беше сам, без екипа си, без каквато и да било поддръжка или подкрепа от своята държава. Чувстваше се като белязан с жълта шестолъчна звезда.
— Добре дошли в Мюнхен, господин Екщайн. — Момичето беше дребно, красиво и тъмнокосо. Почти като израелка.