— Извинете, не говоря немски — каза Екщайн с притеснена усмивка, опитвайки се да не гледа строгите митнически чиновници от другата страна на бюрото. Той постави чантата си върху масата и извади сгънат брой на „Маарив“ от джоба си. Прибра го под мишница така, че да се виждат ясно големите червени букви на иврит. Надяваше се, че чувството за вина още е живо в Германия.
— Разбира се — усмихна се момичето, докато пишеше на компютъра. — Откъде идвате, моля?
— От Тел Авив през Рим.
— Цел на пристигането?
— Бизнес.
— За колко време, моля?
— Може би една седмица.
— Къде ще отседнете?
— Не знам. Дали не можете да ми препоръчате?
— Нещо за деклариране? — продължи момичето с въпросите от списъка.
— Само себе си.
Тя подпечата с металния щемпел паспорта му и се усмихна широко.
— На първия етаж има туристическо бюро. Добре дошли и приятно прекарване.
— Благодаря.
Беше в страната. Взе чантата си и тръгна. Отново мислено си припяваше мотото и много се стараеше да не мисли за последния път, когато е бил на международното летище в Мюнхен. Готов беше да се обзаложи, че авиокомпания „Кентуърт“ е загубила лиценза си за работа в германското въздушно пространство.
Видя малко гише за обмяна на валута до редицата на бюрата за коли под наем, търсещи клиенти. Екщайн смени сто американски долара за германски марки и отиде в бюрото на „Херц“, където използва кредитна карта „Виза“, издадена от банка „Леуми“, за да наеме един „Опел Кадет“
Колата му беше докарана пред терминала. Той хвърли чантата си на задната седалка и излезе през един от най-отдалечените изходи, почти в края на летището. После зави и се върна. Паркира на денонощен паркинг. Взе чантата, остави вестника в колата, заключи я и пусна ключовете на земята, като ги подритна зад гумата. Нямаше намерение да използва опела отново. Беше създал първата си лъжлива следа.
Качи се на автобуса за града.
Мюнхен не изглеждаше същият град, макар да бе минала само година и половина. Картините, замръзнали в паметта на Екщайн, бяха на хлъзгави от снега улици под пурпурносиво баварско небе. Празни кафенета и мюнхенци, сгушени във вълна и кожа, приведени под повеите на вятъра. Сега беше средата на лятото и градът беше блестящ, обсипан с цветя, празничен и пълен с весели чужденци, които радват германските си домакини, докато изсмукват хиляди халби бира и с удоволствие хвърлят своите долари, паунди и франкове в баварския Дисниленд.
Първото чувство на Екщайн беше близо до разочарованието, защото му се искаше да бъде посрещнат с полагаемата се скръб, съответстваща на неговото състояние на тревога и отмъстителност. Но когато минаваше над Изар и видя стотиците нудисти, излегнали се по каменните й брегове, разбра, че винаги ще се чувства като шизофреник, когато се завръща в родната си страна. Той едновременно мразеше и обичаше Германия.
Когато беше работил като групов ръководител тук, в операциите имаше и свободни моменти. Трябваше да се изчаква следващото събитие, действията на врага. Тогава човек можеше да посети някои музеи, да отиде на театър или на концерт и дори да задоволи страстта си, ако го прави внимателно и анонимно.
Но сега Мюнхен беше като старо бойно поле, в което прозират твърде лоши преживявания. Беше място, което на човек му се ще никога да не види до дълбока старост, когато вече няма да може да почувства болката, а ще дойде само да изрови някой скъп и забравен спомен от тази земя.
Мюнхен обаче беше единственото място, откъдето той можеше да започне отново. Ако Амар Камил е жив, в Мюнхен има един човек, който може да знае за него. Този път щеше да се заеме само с работа. Нямаше време да се наслаждава на града, времето и хората. Ейтан беше планирал всяка стъпка в главата си и щеше да действа толкова бързо, че да се появи и да изчезне като фьон — сухият вятър от Алпите, който предизвиква у всеки кратко и неприятно главоболие, а после изчезва под капките на приятен дъжд.
Той слезе от автобуса пред Централната гара и влезе в масивното здание. Мина набързо през тълпата от хиляди пътници, чакащи влаковете си. Докато се блъскаше из тълпата, без изобщо да поглежда зад гърба си, той започна да прави нещо, което не беше вършил много, много отдавна. Започна да се моли.
„Нека да е тук, Господи. Моля те. Нека още да е тук.“
Когато човек започва да се обучава в АМАН, той боготвори инструкторите си, очаква от тях да знаят всичко и да го научат на всички трикове в занаята. Но с времето разбира, че шефовете му също са хора. Те са се учили от своите грешки и рядко са ги допускали повторно, но винаги някой успява да измисли нова, потенциално фатална грешка.