Веднъж в Аржентина един разтревожен млад агент на Мосад забравил фалшивото си име, защото то не било невъзвратимо запечатано в паметта му. Такова нещо не се е случвало повторно, тъй като всички служби преразгледали политиката си на обучение, за да са сигурни, че бойните псевдоними на агентите им са запомнени органично и безвъзвратно. В Полша един оперативен служител на АМАН веднъж бил претърсен до голо. Оказало се, че бельото му е изработено в Ашкелон. Сега гардеробите на израелските агенти са пълни с чуждестранни дрехи, в които няма и влакно, което да е израсло някъде по-наблизо от Кипър.
Това бяха основни неща, но с времето се попълваха с допълнителни нюанси.
Цви Пърлман беше енциклопедия за такива жизненоважни подробности, нещо като професионален ангел-пазител за групата на Ейтан. Хари Вебер винаги беше предупреждавал Ейтан за ненадеждността на чиновниците от Управлението. Те могат да допускат грешки и затова човек винаги трябва да си има собствени тайни, собствени резерви, в случай че нещо в програмата му се обърка. Човек трябва да си има собствена осигурителна политика. Ейтан се надяваше неговата да е още в сила. „Нека да е още тук.“
Той излезе от гарата на площада. Наоколо му се разхождаха тълпи туристи. Разговорите бяха като във вавилонска кула. На ъгъла на улица „Шулцен“ все още съществуваше кафенето „Шламерс“. Дано само да не са му правили ремонт.
Той тръгна право към кафенето, влезе, мина покрай заетите маси със свито сърце, докато чантата се удряше в коляното му. Отиде в мъжката тоалетна и изчака единствения посетител да си свърши работата и да освободи ъгловата кабинка.
Ейтан влезе вътре, заключи вратата и затаи дъх. Прозорчето изглеждаше непроменено. Може би рамката е прясно боядисана, но стените пак бяха напукани и опушени. Той сложи ръце под чинията и опипа лекия процеп между дървото и стената под него.
Пръстите му замряха. Той стисна, после дръпна и ламинираната карта на „Дойчебанк“ заедно със залепения към нея малък ключ изскочи в ръката му. Погледна я, а после я притисна към гърдите си, вдигнал очи към тавана, изричайки тихо „тода“.
Клонът на „Дойчебанк“ се намираше вляво на „Щахус“. Ейтан не обърна внимание на тълпите красиви момичета, насядали около големия фонтан, не чу музиката на квартета, който окуражава пиячите на бира на площад „Карл“. Влезе в банката и се насочи направо към бюрата на служителите и извади картата си още докато поздравяваше високия, слаб германец в сив летен костюм.
— Морген — изрече Ейтан със спокоен, служебен тон. — Искам да видя личния си сейф, ако обичате.
— Един момент, моля, хер Екхард. — Служителят взе картата. Отиде при чекмеджетата с документите и се върна с намръщено лице. — Боя се, че плащанията за сейфа ви са просрочени, господине.
— Да, но той си е на място, смятам.
— Естествено — възкликна младият служител и се изпъчи, като че обиден от предположението, че „Дойчебанк“ би могла да наруши собствените си принципи.
— Колко? — попита Екщайн и отвори портфейла си.
— Осемдесет марки за съжаление.
Екщайн плати сумата, без да се колебае, и беше отведен надолу по извито стълбище към охранявания сектор със сейфовете. Младият служител отвори вратата към малко фоайе и предложи на Ейтан да седне пред дървено бюро. После се върна с металната кутия и напусна помещението.
Тук беше. Всичко. Пет хиляди марки в запечатан плик, които Ейтан раздели и постави в три от джобовете си. Кафявият плик също не беше докоснат. Той усети в него познатата Г-образна форма на своята „Берета“, но не го отвори. Постави пакета в страничния джоб на сакото си. Последният плик беше най-важен, защото не можеше да вилнее из Мюнхен като израелски гражданин. Преди почти две години Ейтан беше взел всичките си германски документи — паспорт, шофьорска книжка, военна лична карта — и плати 1 500 щатски долара, за да им бъдат направени дубликати от един нелегален фалшификатор в Хамбург. Естествено, фалшификаторът не би могъл да възпроизведе инфрачервените маркировки върху страниците на паспорта, но за ежедневна употреба и за напускане на Германия, документът щеше да му свърши работа.
Той отвори пакета, постави по-малките документи в портфейла си, а германския паспорт във вътрешния джоб на сакото. Бръкна в джоба на панталона си и извади шепа пфениги, пусна ги в металния сейф и го заключи. Когато помести малката тежка метална кутия, те издадоха достатъчно тайнствен звук. Искаше в „Дойчебанк“ да смятат, че по-скоро слага, а не изнася нещо от сейфа.