Той натисна звънеца, за да извика младия банков чиновник.
Отново на слънце сред какофонията на „Карлсплац“ Екщайн се почувства доста по-освежен и оптимистично настроен. Не се поколеба. Знаеше точно къде отива и почти без да накуцва, се върна обратно на Централната гара. Не взе предпазни мерки, защото, ако го следяха „от любопитство“ — както понякога правеха от германското контраразузнаване със случайно избран чужденец, — всяко движение, което би го белязало като професионалист, би накарало наблюдателите му да се залепят за него като мухи на мед. Нямаше помагачи, за да заблудят наблюдателите вместо него, така че реши да си спести най-добрите номера за по-късно.
Излезе от гарата и се запъти право към пресечката на улица „Зелд“ с „Марсплац“. Средният по размери не много скъп хотел, наречен „Вюртембергер Хоф“ още си беше на номер 5. По това време на годината едва ли можеше да се намери стая в Мюнхен, но хотелът не беше си спечелил прозвището „закусвалнята“ напразно. Германските бизнесмени често наемат стаи само с една цел и тъй като сеансът със секретарката или приятелката продължава около час и нещо по обяд, ако човек знае как да постъпи, лесно може да си наеме стая за нощта.
Екщайн вкара чантата си през входната врата в хладното и затъмнено фоайе. Рецепцията се намираше вляво. Върху тъмния килим около стъклени масички бяха подредени столове. В другия край на фоайето имаше щанд за вестници, три стъпала към кафене, по-нататък няколко асансьора и накрая в дъното друг изход. Чудесно.
Трима японски бизнесмени бяха събрали глави около една от масичките. Зад плота един огромен плешив баварец изглеждаше неудобно в зелената си униформа, която отдавна му беше отесняла. Това беше добре. Екщайн трябваше да се държи грубо и нахално с такъв човек. Той се насочи към плота и се ухили.
— Гутен таг. Прекрасен ден, нали?
— Добър ден, господине. — Чиновникът веднага придоби извинително изражение. — Да, денят е прекрасен, но…
Екщайн веднага премина от времето към работата, знаейки добре какъв отговор ще получи.
— Имате ли свободна единична стая?
— Много съжалявам — притисна длани дебелакът, с извинително изражение, — нямаме единични. Нито двойни. Нямаме свободни стаи.
— Да, естествено — каза Екщайн без каквото и да било недоволство. Той разтвори портфейла си, огледа се конспиративно и пъхна петдесетмаркова банкнота в притиснатите длани на чиновника. — Разбирате ли, трябва ми само за тази нощ — прошепна той. — На сутринта си тръгвам — Той посочи един от празните столове във фоайето. — Ще седна там. Направи ми знак, когато някой свърши с чукането.
Той намигна и се отдалечи, като остави изненадания германец да гледа зяпнал подире му. Занесе чантата си до щанда за вестници, купи си пакет „Ротманс“ и броя на „Зюддойче Цайтунг“. После седна на стола. След четвърт час вече имаше стая на третия етаж.
Остана в стаята по-малко от десет минути. Почти не забеляза обзавеждането, докато взе душ, изми косата си и изтри остатъците от лепкава пот от пътуването. Осъзна, че скоро трябва да се подкрепи, защото не беше успял да хапне нищо по време на полетите. Облече се отново в същите дрехи, с вратовръзката и всичко останало, остави чантата си върху леглото и излезе да пазарува.
Отиде до „Щахус“ и мина под арките на „Карлстор“. Пешеходната зона по „Нойхаузер“ беше претъпкана от летни посетители. Музиканти свиреха за пари, а през големите открити прозорци на заведенията се смееха тълпи от гладни мюнхенци и туристи, надигнали халби с „течен хляб“. За Екщайн това беше само фон.
Първо купи от една галантерия комплект за шиене. След това в магазин за спортни стоки си купи къс, неръждаем нож с кания и черна найлонова раница. Намери германския магазин на „Американ Гап“ и едва се пребори с две красиви колежанчета за чифт черни дънки „Леви’с“.
Накрая, затаил дъх, плати 280 марки за черно кожено яке „Алпин“. Беше с метални катарами и яркозелена подплата, твърда, вдигната яка, а на гърдите се закопчаваше като броня. Потисна мисълта, че сигурно няма да го използва повече от десетина вечери през зимата в Йерусалим и вероятно ще се чувства неудобно изобщо да го носи там.
Накрая, помъкнал огромна торба с покупките, от тежестта на която раненият крак започна да се подгъва, си купи и една лятна сламена шапка. Спря изпотен като овчарски пес във Флорида в една малка открита бирария. С шапката, бутната на темето, изяде прав една тлъста наденичка и си помисли, че направо чува как стомашните му сокове я преглъщат заедно с халбата тъмна бира.
Сега оставаше още нещо, което му трябваше, но Екщайн направо нямаше представа откъде да го намери, нито пък имаше време да проучва. Изчака малко, оглеждайки тълпата, докато покрай него минаха трима младежи. Носеха кожени якета, разни обици и бижута в току-що пробити дупки, а косите им бяха жестоко боядисани и щръкнали. Екщайн пристъпи напред и грубо им заговори.