Ейтан провери спусъка, избърса оръжието със сух пешкир и закопча кобура от дясно на хълбока си вътре в джинсите. Естествено, беше пътувал невъоръжен. А сега вече се чувстваше напълно облечен.
Запали цигара и седна върху леглото. Набра външна линия и номер, който никога не беше напускал ума му. Отговори жена.
— Добър ден.
— Добър ден. Бихте ли приели съобщение, моля?
— Кой се обажда?
— Кажете на Томас да ме потърси на този номер. — Той издиктува цифрите, изписани върху апарата в стаята. — Стая 316. Ще чакам само пет минути. Разбрахте ли?
— Да. Кой се обажда?
— Съобщете му. Веднага. — Той затвори.
Още не беше изпушил цигарата, когато телефонът звънна. Екщайн отговори със „слушам?“
— Кой е? — Гласът беше толкова познат на Ейтан и изпълнен с прикрито подозрение.
— Здрасти, Томас. Обажда се един стар приятел от Изток. Можеш ли да се срещнеш с мен днес?
— Не познавам никого от Изток. Кой се обажда?
— Ханс-Дитер ти изпраща поздрави — каза Екщайн. Сега от другата страна последва мъртво мълчание. — Ще се срещнеш ли с мен днес?
— Аз… аз съм доста зает.
— В четири следобед при Пагодата на „Леополд“. Аз ще те намеря.
— Не знам.
— Бъди там.
Екщайн затвори. Допуши цигарата и я загаси. Току-що се беше издал. Часовникът вече тиктакаше.
Той метна раницата на рамо и огледа стаята. Хари Вебер не би останал доволен от подобен повърхностен оглед. Но Хари беше мъртъв, а Петер би казал, че сега скоростта е по-важна.
Да. Скоростта.
Ейтан напусна хотела през страничния изход покрай асансьорите. Ако някой го видеше, със сигурност не би свързал странно изглеждащия пънкар с бизнесмена, който беше се настанил в хотела.
Хвана такси до „Виктуалиенмаркт“ — огромно сборище със сергии, което му напомни „Махане Йеуда“ в Йерусалим. В южния край на пазара имаше алея, пълна с работилници за поправка на мотори и стари коли. Екщайн тръгна по нея, докато видя онова, което търсеше — стар мотор БМВ–650. За щастие мотоциклетът нямаше кош.
Механикът лежеше под един фолксваген-бръмбар. Екщайн подритна обувката му и се наведе.
— Здрасти.
— Да — отговори механикът, без да отклони поглед от работата си.
— Колко струва мотоциклетът?
— Не се продава.
— Твой ли е?
— Да.
— Шестстотин марки — каза Екщайн.
Чукането спря и един изцапан с масло младеж се измъкна изпод колата.
— Днес е вече късно — каза той. — Трябва да се попълват документи…
— Имаш ли осигуровка?
— Да.
— Ще го взема под наем — каза Екщайн.
Младежът се почеса по брадата. Смяташе, че разбира клиента си.
— За колко време?
— Завинаги.
Младежът се позамисли. После се огледа.
— Колко каза?
— Шестстотин. — Екщайн извади парите.
Момчето му подаде ключовете.
Едва не направи катастрофа в Швабинг. Не беше карал мотор от три години и освен необичайното превозно средство, странното напрежение в краката предизвика нов вид болка в коляното му. Но агресивността го подтикваше и той изфуча напред, радвайки се на топлия вятър в лицето си и странното чувство в наскоро подстриганата коса.
Намери редицата ниски жилищни блокове на „Виктор Шефел“ без затруднение — човек запомня потенциалните тайни квартири като важни телефонни номера. Плати на една старица 200 марки за апартамент на втория етаж с изглед към улицата в порутен тухлен блок, служещ за транзитен бивак на актьори от пътуващ театър. Жената беше леко разтревожена от заплашителния му външен вид, но парите изглеждаха сигурни.
В 3:30 часа с ключовете от апартамента в джоба си той подкара мотора към мястото на срещата с Томас. Мотоциклетът се набиваше на очи и никой опитен агент не би го използвал. Точно затова той го беше избрал.
Томас Скорцени нямаше и далечна прилика с едноименника си. Нито по външен вид, нито по характер.
Ото Скорцени-Белязания е бил щандартенфюрер от SS, известните хитлерови командоси, и водач на повече от сто смели нападения против Съюзниците по време на Втората световна война, включително и на спасяването на Мусолини от високопланинската крепост в Италия. В края на войната Ото Скорцени беше пленен от съюзническите войски, а после, както се и очакваше, беше избягал и напуснал Германия. След това бе ръководил операции за „Одеса“ — известната организация за подпомагане измъкването на бивши есесовци.
Томас нямаше дори и далечно родство с полковника. Всъщност Томас беше сирак, отгледан от вдовицата на друг офицер, убит по време на акция под ръководството на Скорцени. Когато нещастната вдовица се поминала, на Томас останало едно-единствено наследство — правото да приеме каквато биография и име пожелае. Детството му било изпълнено със славни разкази за командира от вермахта и затова той сменил фамилното си име и оттогава започнал да твърди, че е останалият жив племенник на известния герой.