Стените на бетонената пещера бяха покрити с плакати на страхотни мотоциклети и календари с полуголи жени. Върху окачени черни дъски се виждаха подредени жици, вериги, вътрешни гуми и омаслени инструменти. Подът беше посипан с резервни части и петна от масла, спирачна течност и вода. По продължение на отсрещната стена имаше три метални войнишки легла, покрити с мръсни спални чували. В единия ъгъл имаше стар сив хладилник, а върху него касетофон гърмеше с Били Айдъл. На пода до хладилника беше изсипана купчина риба.
В гаража имаше четирима мъже и една жена. Всички бяха с кожени панталони, ботуши и с изключение на жената, бяха голи до кръста с едри мускули под блестящата кожа. Момичето също беше полуголо, защото носеше черен сутиен, който едва поддържаше гърдите й. Косите на всички бяха ниско подстригани и стърчащи. В сравнение с рокерите на Ейтан му се стори, че е облечен във вечерно облекло.
Кой знае откъде групата беше намерила метална маса от морга. Тя блестеше под зеленикавата флуоресцентна светлина. Пациентът беше червена „Хонда“, лежаща настрани под благоволението на лекарите, които я чукаха и спореха за лечението й.
Всички спряха да работят и погледнаха Екщайн. Един от тях се отдалечи и загаси касетофона.
— Кой, по дяволите, си ти? — попита най-едрият от бандата — двуметров космат здравеняк със счупени зъби и златна халка на лявата гърда. В мръсния си юмрук държеше гаечен ключ.
— Клиент. — Екщайн се приближи и загледа лежащата хонда.
Като по хореография на Майкъл Джексън членовете на бандата се отдалечиха от масата и образуваха полукръг пред него. Той спря и ги изгледа.
— Не правим поправки на непознати — заяви друг. Беше най-дребният от групата, но косата му беше най-щръкнала и гласът най-висок.
— Не искам поправка — каза Екщайн. Усети как космите върху врата му настръхват, когато и момичето, което беше отвън, влезе в гаража. Вратата се спусна с трясък.
— Тогава кажи какво искаш, задник — изръмжа едрият към Екщайн, като кръстоса ръце пред гърдите си. Явно доста често е гледал „Дивакът“.
— Искам да ми развалите нещо.
Членовете на бандата се спогледаха. Другото момиче, ниско и тъмно, изпотено между гърдите, запали цигара и издуха дима към Екщайн, но облакът не достигна до лицето му.
— Какво да развалим? — попита тя.
— Нещо — повтори Ейтан.
— Отивай си — каза един от другите и посочи вратата.
— Петстотин марки — заяви Екщайн.
Никой не каза нищо известно време. После едрият изръмжа:
— Да не ти приличаме на евреи, копеле такова?
В този момент Екщайн видя свастиката върху едрото му рамо. Не беше татуирана, а по-скоро изрязана с нож. Той едва не се изсмя. „Идеално“ — помисли и показа най-опасната си усмивка. На луд, който не познава страх.
— Всъщност — каза той — изглеждате тъпи, но умели.
Шестте чифта очи го зяпнаха.
— Тогава седемстотин — добави Екщайн.
— Да вземем парите, да му счупим краката и да му изгорим мотора — изсъска червенокосата.
Едрият водач изсумтя, кимна и пристъпи напред.
Якето на Ейтан вече беше отворено. Дясната му ръка се плъзна под него и беретата изскочи. Той я зареди с лявата ръка и дулото веднага се намери на сантиметър от челото на здравеняка.
Всички замръзнаха по местата си. Никой не помести дори крак, а устата на едрия тихо зяпна. Ейтан чуваше дишането им, докато гледаше над мерника в изскочилите очи на водача.
— Осемстотин е последната ми оферта.
След миг гигантът изсумтя. А после започна да се смее. Отметна глава и тялото му се разтресе, но внимаваше да не прави неволни движения с гаечния ключ. Другарите му също започнаха да се смеят облекчено. Този вид разговор те разбираха.
Ейтан се усмихна, но пистолетът остана насочен през цялото време на последвалия разговор.
Остана да чака на тротоара срещу тайната квартира цели два часа. Имаше бетонно стълбище, водещо от тротоара към изхода на сутерена само на тридесетина метра от тихата къща. Той свали мотоциклета надолу по стълбите и сега беше застанал там. Само очите му се показваха над тротоара, докато наблюдаваше входната врата на малката сграда, където беше наел втория етаж. Вечерта се захлади, после настъпи нощ, ту заваляваше, ту спираше и той вдигна яката и се сгуши в якето си.
Неговия „подкрепящ“ екип беше получил указанията и той не се съмняваше, че рокерите ще изиграят ролята си, защото им беше обещал и награда. Освен това членовете на бандата приеха задачата, като че им беше платил, за да си организират оргия.
Бяха се качили горе с ключовете на Ейтан. Донесоха торбата, пълна с бира и храна, осигурена им от „клиента“. Задачата им беше да обезоръжат и пребият всеки, който почука на вратата на апартамента.