В 8:10 по улицата мина бавно тъмносиня кола „Форд-фиеста“. Тя отмина скривалището на Ейтан и спря почти пред къщата, където беше наетият апартамент. Затаил дъх, Ейтан наблюдаваше как трима мъже излизат от колата. Пристъпи по-нагоре по стъпалата и се сви като котка, докато сваляше ципа на якето си.
Но инстинктът го предпази да тръгне. Тримата мъже носеха дълги, светли шлифери и бяха без шапки. Нещо в решителната им стойка задейства подсъзнанието на Ейтан, когато те отвориха вратата на сградата и влязоха. После в другия край на улицата се появи зелено-белият нос на едно ауди, което бавно се насочи напред като хрътка, подушила дивеч.
Полиция. А тримата мъже са детективи от мюнхенското управление.
Докато съзнанието на Ейтан реагираше, откъм апартамента на втория етаж се чуха серия силни удари. По прозорците на осветената стая заподскачаха сенки като от подивяла горила в мебелен магазин. Прозорецът се счупи и един от детективите изхвърча с гърба напред през него, разперил ръце и крака. Той падна върху редицата храсти отдолу, изправи се със залитане и хвана главата си с две ръце, а после падна на колене.
По улицата отекнаха силни викове, а Ейтан скочи на беемвето си, ритна стартера и изскочи нагоре по стълбите. Едва не падна на тротоара, но изправи мотора и продължи по улицата, докато някъде зад него се чу писъкът на полицейската сирена.
Камил го беше изиграл. Знаеше го със сигурност. Ейтан беше използвал рокерската банда като подкрепа. А Камил просто се беше обадил на мюнхенската полиция.
Но откъде? От града? Не. Той отдавна го е напуснал. Може да е използвал телефон от кола или далечна улична кабина. Или пък е накарал някой друг да се обади в подходящия момент.
А накъде се е запътил сега Камил? Има два билета. Един за Лондон. И един за Кипър. Но ако Ейтан е прав, Камил току-що е дошъл от Лондон.
А Майк Даган е в Кипър…
Ейтан удари по кормилото на мотоциклета с юмруци и изкрещя в дъжда, който биеше в очите и лицето му. Натисна спирачките и се плъзна в обратен завой, който накара колите по улица „Франц Йосиф“ да запищят с гуми и да вият с клаксони.
Наведе нос до спидометъра и се насочи бясно към летището, за да изпревари собствената си глупост.
8.
Кипър
На другата сутрин
За пръв път от доста време насам Майк Даган се чувстваше щастлив.
Всъщност Даган не беше човек, който бързо се предава на меланхолията, но му трябваха месеци, за да се измъкне от психологическата черна дупка след половин година, прекарана в германски затвор. Не че агентите с военна стойка от полицията, разузнаването и контраразузнаването на Германия го бяха измъчвали или се бяха държали с него зле. Напротив, отнасяха се към него с професионално уважение. Защото въпреки мълчаливото му безразличие, те със сигурност знаеха за кого работи. Но човек, който е свикнал да обикаля Европа с всякакви мощни коли, не понася добре продължителното затворничество, пък било то в петзвезден хотел или в затворническа килия.
По пътя към мюнхенското летище Петер Хаузер беше разтърсил здравата българските наемници на КГБ със своето ауди. За негов късмет те бяха оживели, макар и доста сериозно ранени. Германците, които така и не можаха да свържат Петер с убийството на Мохамед Наджиз, го осъдиха заради нарушаване на правилата за движение и незаконно притежаване на оръжие. Осъдиха го на две години, които бързо намалиха на шест месеца, когато един безличен израелски служител от полицията подхвърли на своя германски колега, че в пресата може да изтече потвърдена информация за западногерманска фирма, която продава технология за химическо оръжие на Либия.
Даган бързо беше репатриран в Израел, където веднага трябваше да се подчини на заповедта да бъде „сапунисан“ здраво от Ицик Бен-Цион. Това обаче беше последвано веднага от благодарствено ръкостискане още преди Майк да е успял да каже на началника си да върви по дяволите. След това Бен-Цион му връчи чек, надвишаващ два пъти сумата на заплатите му за принудителния престой в затвора, което си е обичайно за служител, изчезнал безследно по време на акция, попаднал в плен или в чужд затвор.
Веднага след това другарите на Майк от АМАН му организираха благодарствен купон, защото е спасил екипа си и е показал неповторима смелост. Във всяка друга държава за подобна служба биха му дали медал, на който да се порадва насаме, а после да заключи в сейфа на командира си. Но в израелската армия има само три награди за храброст, а за да получиш някоя от тях, би трябвало сам да разбиеш вражески танков батальон, докато спасяваш другарите си.