Но не беше изпратен в Ларнака, за да подкрепя израелската икономика чрез морската търговия. Сто и осемдесет метрови фериботи правят ежедневни рейсове насам от Бейрут или Джуниех, в зависимост от това къде валят по-силно артилерийските снаряди. Палестинци от ООП и всичките й фракции, бойци на „Амал“, фанатици от „Хизбула“ и арабски разузнавачи от Ливан, Сирия и Ирак използват ферибота като експрес, който да ги изведе от зоната на войната. „Мич“ се опитваше да снима всички от тях, без да ги подбира.
Задачата му беше доста проста, тъй като от него не се очакваше да идентифицира определен обект, освен ако не му наредят. Малкият, страничен прозорец на спалнята му гледаше към пристана на ливанския ферибот и се намираше на разстояние сто и петдесет метра от него. Двойните дантелени завеси на практика скриваха напълно огромния обектив на 1 200-милиметровия „Никон“, монтиран зад тях, а фокусът беше нагласен върху точното място, където големите фериботи винаги спускаха трапа и пасажерите слизаха по него един по един. Много удобно.
Най-хубавото от всичко беше, че на Майк не му се налагаше да се прибира тайнствено в спалнята си всеки път, когато пристига фериботът. Апаратът беше автоматичен, изработен с пластмасов механизъм, за да е тих, и можеше да се активира от над сто метра разстояние. Майк винаги държеше в джоба си пусковото устройство, приличащо на тънка свирка-ключодържател. Можеше да се излежава навън върху шезлонг, да си пие узото с някой клиент и въпреки това да снима всеки от пасажерите на ферибота, докато весело върти ключовете, около загорелия си пръст.
„Мич“ беше известен като фотограф аматьор. Той често снимаше лодките на местни свои приятели и после им подаряваше големите цветни снимки. Но за ферибота използваше само черно-бели филми. В Управлението ги предпочитаха заради голямата разделителна способност. Нощем използваше филм на „Кодак“ 3200 АСА, който даваше добри резултати, тъй като кеят беше осветен с редица ярки крушки.
Никога не проявяваше черно-белите снимки. Докато офисът му беше подозрително изпълнен с цветни снимки на морски вълци, рибари и редици боядисани лодки, както и портрети на местни хубавици, там не можеше да се види и една черно-бяла снимка. Тези филми се промиваха нощем, негативите се изсушаваха и прибираха. Веднъж седмично той ги носеше в Никозия, където ходеше да си внася в банката спечелените за седмицата пари, застрахователни полици и данъчни фактури. Там ги оставяше в тайник за получател, когото не познаваше. Ако се налагаше да получи специални инструкции — например да се концентрира върху определен морски съд, — те пристигаха в пощенската му кутия кодирани в едно от честите, досадни и горчиви писма от „майка му“ в Санта Барбара.
Това беше великолепен живот — екзотичен, изпълнен със слънце, секс и с лек вкус на опасност, но почти без риск в сравнение с предишните му назначения. Беше инструктиран да води отворен живот, да ходи по купони и да държи ушите си отворени. И тъй като той се подчиняваше на тези заповеди, бизнесът му с водните таксита процъфтяваше. Разбира се, не можеше да задържи печалбата за себе си, но имаше разрешението да разполага с парите, стига да поддържа стриктно счетоводство и да прилага фактури за всички необходими му разходи. Да, това беше наистина „мечтата на агента“. Ако не беше заплатил за тази си работа с половин година затвор, можеше и да се почувства виновен пред другарите си.
Тази сутрин, макар още да нямаше осем, Майк Даган закъсняваше. Трябваше да отиде до Никозия, където имаше работа за цял ден, и да се върне навреме за срещата на вечеря с една девойка от Франция на име Габриел, чиято невероятна коса, зелени очи и тяло на тенисистка обещаваха нещо повече от десерт с локум и сладолед. Никозия се намира само на петдесет километра, но пътят е планински, а банките са отворени само до обяд. А освен внасянето на парите трябваше да плати няколко застраховки и най-важното, да остави филмчетата в точно определен час.
И на всичкото отгоре беше обещал на Нико Ставропулос, собственика на бар и грил „Еленика“ на улица „Зенон Китиос“, една панорамна снимка на манастира „Ставровуни“. Нико не вярваше, че „Мич“ може да снима грандиозната панорама, като използва стойката на фотоапарата си и завърта леко обектива. Тази снимка щеше да украси цялата стена зад барплота. Манастирът се намираше доста встрани от пътя към столицата, но Майк беше решил да изпълни обещанието си, както и всички останали задачи за този ден.