Беше останал буден до среднощ, за да промие шест ленти. С възобновения ракетен и артилерийски дуел между мюсюлмани и християни в Бейрут фериботният трафик през тази седмица се беше превърнал в печелившо предприятие за гръцките капитани. Митничарите в Ларнака бяха известни с мързела си и кой знае колко тона палестински оръжия и амуниции бяха намерили място на борда на ферибота. Майк беше снимал всички рейсове. Но аналитиците в Тел Авив щяха да дешифрират значението на снимките му.
Майк се избръсна и изкъпа набързо, облече тениска и джинси, обу чифт маратонки и изгълта нескафето си. Облече американското си кожено яке и преметна каишката на кожената чанта през гърдите си. Бюрото му беше покрито с купища документи, но понеже нямаше време да ги сортира, напъха всички в чантата заедно със сгъваемата стойка и един от фотоапаратите си. Грабна четири цветни филмчета „Фуджиколор“, защото искаше синьото и зеленото да излязат естествени. После бързо излезе и заключи дървената си врата с големия катинар.
Металната му пощенска кутия вече преливаше от пощата, получена вчера, но вместо да прегледа писмата, той само прибра всичко в джоба си. Снощната телеграма от Ейтан, пусната от международното летище в Мюнхен, остана незабелязана и потъна в джоба неразтворена заедно с всичко останало.
За дългото пътуване Майк избра вярната си „Веспа“, която би изненадала приятелите му в миналото. Той си имаше и „Сузуки“, но когато човек иска да стигне накъдето е тръгнал, без механични повреди, по-добре да използва италианското товарно конче. Сложи белия мотористки шлем на главата си, запали двигателя, вдигна подпорите с крак и подкара от пристана към града. Теона Мелтис, дъщерята на рибаря, му извика „Ехо, Мич!“, а той изкрещя „Всичко хубаво“ в отговор, докато прелиташе край нея.
Крайбрежната улица „Атина“ вече гъмжеше от хора. Мич профуча в хладната утрин, развял полите на якето си. По навик погледна назад, а после зави рязко вляво по „Зенон Китеос“, а после отново вдясно по „Ерму“, откъдето се насочи право на север, а после отново на запад към Пирга и планините.
За Майк карането беше нещо като медитация. Единственото време, когато си почиваше напълно. Като че рефлексите освобождаваха ума му — факт, който беше открил още когато беше на шестнадесет години. Разбира се, че този единствен начин да постигне пълно спокойствие го беше накарал да обикне мотоциклетите, колите, бързите моторници и дори самолетите. Колкото по-бързо се движеше, колкото пътят ставаше по-труден, толкова по-добре се чувстваше.
Вече се движеше по пътя извън града, когато постигна състоянието, което обичаше. Слънцето от изток го заслепяваше дори и зад тъмните очила, а ароматът на цъфналите кипърски дървета и поля го освежи и изпъди соления мирис на море от ноздрите.
Бръмченето на двигателя на веспата извика спомена за други двигатели, коли и места, а те донесоха спомени от миналото — лицата на Ейтан Екщайн, Серж Самал, Тамар Шошани. Това не беше необичайно, защото едва ли минаваше ден, в който да не мисли за тях. Липсваха му всички, защото макар самотната му задача да беше лека, никога вече нямаше да усети кръвната връзка на приятелството от съвместното участие в смъртоносна мисия. В известно отношение сега беше по-добре, защото знаеше, че обичта е опасна в този вид работа. Точно обичта към другарите му го беше накарала да постъпи така спонтанно в Мюнхен — не задължението, честта или родината.
Серж беше мъртъв. Прочете за него в един британски вестник и беше го оплакал мълчаливо и в самота. Никой не дойде да го прегърне и утеши заради загубата на приятеля. Нямаше с кого да скърби заедно. Но за своя изненада му беше много по-мъчно за Ейтан, защото знаеше, че раненият капитан и Серж са като сиамски близнаци. Тамар сигурно също го е приела тежко, независимо къде се намира. Чудеше се дали тя още не се прави някъде на Ети Данцигер, скитащата художничка, въоръжена с „Берета“.
Беше се видял с Бени Баум в щаба на АМАН в Тел Авив, преди да преместят Управлението за Специални операции в Йерусалим. Баум изглеждаше неудържим, но Майк знаеше, че по-възрастният мъж е емоционален „портрет на Дориан Грей“. Външният му вид не се беше променил, но някъде дълбоко в сърцето си Баум трепереше и ридаеше при смъртта на всеки от бойците си. От чичо й в Мосад, Майк знаеше, че Франси работи за АМАН в Кайро под прикритието на аташе в посолството. Франси сигурно също е понесла тежко смъртта на Серж. Всички знаеха, че тя го обича много. Смъртта нямаше да унищожи това чувство, а само да го превърне в скръбна пустота.
Майк, естествено, мислеше като професионалист за смъртта на Серж, но знаеше, че тя ще бъде подобаващо разследвана. През ума му не мина и мисъл за Амар Камил, защото той с удоволствие беше приел заключението, че терористът е мъртъв. Изобщо не знаеше за Цви Пърлман, тъй като смъртта на Хари Вебер не беше попаднала в нито един вестник освен „Ню Йорк Поуст“. Представяше си как Цвика учи в Нюйоркския университет и вероятно предизвиква скандали на всеки изпит.