Движението по планинския път беше съвсем рядко тази сутрин и Майк внезапно помисли, че е изпуснал отклонението за Пирга. На югозапад виждаше извисяващия се връх на Ставровуни, откъдето скоро щеше да снима панорамата, с която ще спечели баса си с Нико. После почти веднага се появи разклонът и Майк навлезе в завоя. Гумите изхвърлиха назад дребни камъчета от настилката. Потънал в мислите и спомените си, не беше забелязал зеленикавия микробус фолксваген, който го следваше отдалеч по целия път от Ларнака.
Мина през центъра на малкото селище с добре подредени маслинени горички, като че посадени нарочно, за да напомнят на израелеца корените му. Беше близо до шосето Никозия-Лимасол, когато сви наляво по стария път, а после отново наляво, за да се изкачи до Ставровуни. Сега щеше да започне удоволствието. Върхът се издигаше над него с бялата качулка на манастирската камбана, която се появи първо отляво, а после отдясно, заедно със завоите по пътя, който заобикаля дълбоките урви на планината. Далеч надолу на югоизток заливът Колопос на Ларнака му напомняше изгледа към Средиземно море от хълма Кармел в Хайфа. Скоро плавните завои станаха остри и Майк поклати глава пред колонизаторския снобизъм на британците, заради който му се налагаше да минава съвсем вляво на асфалтовия път, почти по ръба над стометровите пропасти с остри скали. Липсваше мантинела, а нямаше как да се прилепи към отвесната стена, която се издига вдясно.
Спомените за операция „Флейта“ и стария екип потиснаха настроението му. Затова Майк насочи мислите си към Габриел. Беше се запознал с нея на плажа, сигурен, че е „безопасна“, защото я избра случайно и спонтанно. Никога не се срещаше с момичета, които сами правят първата стъпка — стандартна професионална политика. След това се бяха срещали веднъж на обяд, но сега Майк чувстваше, че тази вечер ще стане каквото ще става. Опита да си я представи, да извика в ума си лицето и тялото й. Представи си как я държи за ръка вечерта, връщайки се към дома си откъм града. Двамата са затоплени от танците в „Златен бряг“. После тя е в малкия му хол, светлите й очи блестят, отдръпва чашата с вино от устните си и го целува. Простата бяла блуза се смъква от загорелите й рамене, дългите крака се увиват около кръста му… Той се размърда върху седалката на веспата. Нещо, някакъв инстинкт, звук от друг, по-мощен двигател, го накара да извърне глава в мига, когато тъпият нос на микробуса фолксваген блъсна калника му.
Той изви силно вдясно, пресече тесния път и изскочи върху банкета.
— Да ти го начукам! — изкрещя на родния си американски английски, но беше сигурен, че ще се измъкне, ако продължи да кара близо до скалите и позволи на този идиот да го изпревари. Но паниката го обхвана мигновено, защото усети как чудовището продължи подире му, а зеленият нос се насочи към него и го блъсна. Притисна крака му към собствения му мотоциклет. Ръмженето на двигателя го оглуши, а той вече се превърташе във въздуха. Чу стърженето на метала в камъните, а коженото му яке се разкъса от острите скали, в които се удари главата му. Причерня му.
После отвори очи. Лежеше на гръб и небето отгоре беше светлосиньо. Очите го заболяха, а пред погледа му се спусна тъмна, солена завеса. Примигна да я отхвърли. Не можеше да мръдне краката си.
Но беше жив. Щеше да оживее.
Погледна надолу. Виждаше само един от краката си. Бялата маратонка сочеше към небето. Не знаеше къде се намира левият му крак, но смяташе, че е под него, свит или счупен под тялото му. Левият му лакът лежеше върху нещо твърдо, но дланта му като че висеше в празно пространство. Намираше се на самия ръб на пропастта.
Той изви глава наляво и отново примигна да изчисти течността от очите си. Веспата не се виждаше никъде. В края на пътя се показваше само едно колело, което се въртеше върху металния си вал.
Погледна отново надолу към крака си. Чуваше бръмченето на двигателя на зеления фолксваген, паркиран някъде наблизо. Трудно му беше да се съсредоточи, но видя фигурата, пристъпваща бавно към него. Блестеше от слънцето и кръвта в очите му.
Фигурата се спря над него. Не можеше да фокусира лицето й, но почувства някакво облекчение, когато мъжът се наведе и ръцете му се протегнаха. Сигурно, за да му помогнат. После дойде болката. Разкъсваща, пронизваща тялото му като разтопена лава. Мъжът беше хванал чантата на Майк и я дръпна жестоко, оставяйки главата му отново да се удари в камъните.