— Ще яздя с тях до Дъба, после ще се върна пеша до шосето. Ще съм там, преди татко да дойде.
Дръпна нагоре опашката на Гюверджина, следствие на което тя се изстреля със силен рев. Жена ми каза имената ни на вдовицата, упомена също жилището ни в Йерусалим и я помоли при всички случаи да ни посети — ще се радваме сърдечно и да я видим отново с дъщеричката й. Тя обеща да го стори и начинът, по който ни увери и се сбогува с нас, ни даде добро поръчителство, че ще сдържи думата си. После потеглиха да настигнат Тхар. А ние двамата направихме една къса разходка из околността, но така, че да избегнем всяка среща. Когато отидохме после на определеното място, Тхар вече ни чакаше.
— Те са много бедни — каза. — Ето защо яздих до евангелския дом, за да се погрижа за тях, но без те да знаят.
— Знаят ли името ти? — попитах аз.
— Да.
— И как се казва баща ти?
— Не. Нали знаеш, че Пророка е казал: «Който дава на бедността, дава всичко, само не името на своя баща!» Аз и бездруго ще ги намеря в Йерусалим.
Скоро след това се появи Мустафа Бустани със своя файтон. Той се зарадва, като чу, че от страна на населението не ни се е случило нищо, и сподели, че е имало различни сблъсъци между мюсюлмани и евреи. Самият той бил толкова ядосан от негостоприемността на своя търговски партньор, че отказал да се храни в компанията му. Сега бил гладен. Веднага щом се качихме, наизвадихме всички провизии, които бяхме взели сутринта, и си направихме една вечеря «на четири колела».
На връщане не се случи нищо важно, заслужаващо да бъде разказано. Бих могъл най-много да спомена, че когато стигнахме във ВаДи ел’Арруб, накарахме файтонджията да спре, за да се отбием в кафенето. Съдържателят излезе и ни попита — много умерено — за нашето желание.
— Пет чаши! — нареди Мустафа Бустани.
Бяха донесени и изпити. После аз извадих портфейла.
— Колко струват петте кафета? — попитах.
— Точно половин франк — отговори онзи.
— А петнайсетте от предобеда?
— Франк и половина.
— Общо двайсетте?
— Два франка.
Дадох му само два франка, нито пара повече.
— Ето! Готово!
Той посегна чевръсто, тикна също така бързо парите в джоба и правейки дълбок поклон — този път искрен според мен, — каза:
— Благодаря ти, ефенди! Ти си справедлив и умен. Да бъде благословен обратният ви път!
И той действително беше благословен. Мустафа се косеше за нетолерантността на своите едноверци и нямаше нищо против неговият син през целия път да си мечтае за малката християнка. Когато Витлеем изплува — пред нас, той си пое дълбоко дъх и заговори:
— Много любов и много доброта са излезли от това малко градче, повече отколкото от всички наши големи, прочути поклоннически места. Днес на мен много безпомощно и откровено ми бе напомнено за моята собствена верска ревностност. Какво беше сторил ти на хебронците? Нищо. И все пак те се отблъснаха. Каква безсърдечност и несправедливост! А какво ми беше сторил моят брат? Нищо. И все пак аз го отблъснах, него, любимия си брат! Значи съм бил къде-къде по-безсърдечен и несправедлив от ханаанците на Ел Халил. Това не можеше да ми излезе от ума… през целия следобед… досега, когато стана вечер.
— Как се казваше той? — попита жена ми.
— Ахмед Бустани. Чувате, че вече доведохме нещата до фамилните имена. За мен няма по-голямо желание от това той да е жив и да позволи да го намеря.
— Наистина ли ще разделиш с него цялото си състояние?
— Естествено, на часа! Не само защото го обещах на покойната си жена, а и защото самият го чувствам като потребност. Имам усещането, сякаш при Извора на Авраам нещо невидимо се качи с вас при мен в колата, овладя ме и не иска да ме освободи. Може би не е нищо повече от спомена за сторената несправедливост. Но странно, то не ме измъчва, а по-скоро ми действа благотворно, омиротворява ме.
Изтрополихме покрай Гроба на Рахил и Мар Илия и пристигнахме в Йерусалим точно когато нощта с тихи стъпки влезе в Свещения град. Онова, което бях искал да взема от Ел Халил, не получих. В замяна ни бе предложено нещо друго, по-добро — какво, щяхме да узнаем на следващия ден. Така обикновено става в живота. Бъде ли ни отказано някое желание, или на мястото на някоя лелеяна радост се появи неочаквана болка, нашият разсъдък възнегодува срещу съдбата, без да е дочакал каква вътрешна печалба ще ни бъде дадена в замяна на тази външна загуба. Вярно, тя не е постигната непосредствено от нас, но със сигурност чука на вратата ни — в случай че не се държим враждебно, — и когато е налице, тогава обикновено идва и мизерният, съвсем маловажен дар, за който толкова много сме жадували. Така и със седлото. Аз въпреки всичко щях да го получа, но желанието да го притежавам, трябваше преди това да послужи на намеренията на едно всезнаещо провидение, за разбирането на които най-често сме твърде късогледи и нетърпеливи…