— Той знае ли, че си дошъл при нас?
— И през ум не ми минава. Ако научи, че човек може да идва при вас, когато му скимне, няма да можете се отърва от него по цял ден, защото той страшно много ви обича! Аллах да ви закриля, аз изчезвам!
Изпи си чашата, подаде ни ръка, отвори вратата, излезе, спря, размисли за миг, върна се пак, дръпна плътно вратата след себе си, като че имаше нещо много тайно да ни съобщи, и каза:
— Трябва да ви питам още нещо. Не е ли глупост, дето ме наричат Избраника?
— Как ти хрумна тоя въпрос? — опитах да отклоня отговора аз.
— Защото в суетните си часове се радвам на това прозвище, но когато съм сериозен, ме дразни.
— Дразни се тогава! — посъветва жена ми. — Гневът в случая е по на мястото си от радостта.
— Мислиш ли? — Погледна я замислено. После отправи очи към мен и ми кимна важно: — Аз много държа на това, което казва нашата съпруга. Досега тя винаги е нацелвала вярното. А сега наистина изчезвам! Аллах да ви пази!
Само десет минути след като се бе отдалечил се почука отново и кой дойде? Неговият баща. Той помоли за извинение, че ни безпокои по толкова неудобно време:
— Трябва да ви съобщя нещо важно! Присъни ми се, че ставам на утрото и отивам във всекидневната стая. Там седи брат ми точно както обикновено аз. Усмихва ми се и казва:
«Дойдох и искам да видя дали ще остана.» От радост се събудих. Спомняш ли си какво ми бе казал в предишния сън моят брат?
— Че ще ти прати своето опрощение.
— Е, а как се казва детето, което вчера сте срещнали и за което моят син непрестанно говори?
— Шамах, Опрощение!
— Вярно! Много правилно! — вметна припряно моята жена. — Дали не…
— Пет…! Тихо…! — пресякох я аз рязко. — Не позволявай да те овладее търсачеството на мистерии! Шамах действително означава опрощение, но то си е същевременно и момичешко име.
— Но майката на момичето идва, както ми каза Тхар, от околностите на Ел Керак, а това се намира в Източна Йордания, накъдето се е насочил моят брат — подхвърли Мустафа Бустани.
— Значи днес ти си разговарял с Тхар за тях? — попитах аз, за да го отклоня от темата.
— Още снощи — отговори той. — Днес той беше накрак още рано-рано, но никак не бе разговорлив. Такъв е, когато насочва своите мисли към майка си. Тогава все го занимава някое дарение или благодеяние, с което се надява да зарадва някого. После излезе, без да е ял или пил нещо.
— Знае ли той, че си при нас?
— И през ум не ми минава. Ако научи, че човек може да идва при вас, когато му е угодно, целия ден не можете се отърва от него, защото няма да крия, че ви е сключил в сърцето си. От вчера е като променен. А малкото момиче, изглежда, му е направило впечатление, което е загадка за мен.
— Но не лоша загадка?
— О, не, много радваща дори! Аз също съм настроен по-различно отколкото в обичайно време. Празникът беше вчера, но за мен той сякаш настъпва едва днес. Като че съм пренесен в щастливото детство, в очакване най-сетне да се сбъдне нещо отдавна жадувано. Не е ли странно? Или смешно?
— Странно — едва ли, но смешно — в никой случай. Душата ни има връзка с друг вид светове от тези на тялото. И тази връзка е толкова тясна, че един разумен човек никога няма да се усмихне на това, което наричаме «вътрешен глас». Сънят ясно ли ти показа твоя брат?
— Той беше толкова определен и ясен, та аз дори в съня се учудих и зарадвах, дето все още си приличаме както по-рано. Защото ние имахме такава необикновена прилика, че често ни бъркаха един с друг. Това ни развличаше и по тази причина той носеше и облеклото си като мен. Но толкова по-различни бяхме вътрешно. Той винаги беше мек, отстъпчив и склонен към мир, а аз неделикатен, груб и често готов да постъпя като повелител. Това в крайна сметка и ни раздели. Днес обаче…
Спря по средата, пристъпи до прозореца, погледна навън и прибави:
— Там пътят отива до Баб ен Неби Давуд, а там — до Баб ел Амуд. За мене е все едно кой от двата пътя ще ползвам. И двата ще ме поведат покрай града до Елеонския хълм, където чакам кога и как ще дойде опрощението. Днес в мен има някаква напрегнатост, която не ми дава покой. Тръгвам.
Отдалечи се и аз ще призная открито, че остави при нас част от своето напрежение.
Ние употребихме предобеда за посещение Гробовете на царете и няколко други намиращи се наблизо места. В следобеда възнамерявахме да отидем до Аин Карим, едно от любимите ми места, считано за месторождението на Йоан Кръстител. Но не се стигна дотам, да предприемем този излет, защото точно когато се наканихме да обядваме, се почука за трети път и кой се появи? Шамах с майка си! Зарадвахме се сърдечно и от само себе си се разбира, че те се нахраниха заедно с нас. Майката беше кротка, благородна и само вътрешно горда жена с душевно образование. Въпреки скромността си говореше със задоволство, че произхожда от Кавказ и че нейните предци, додето се простирало преданието, били все християни. Угнетявай заради вярата си, баща й починал в Ел Керак като беден офицер. Мъжът й също бил беден, но разкрасен с всички добродетели, необходими за спечелване уважението и любовта на хората. Казвал се Ахмед Бустани и починал от някаква болест на сърцето, която непрекъснато го гризяла, додето смъртта го освободила от нея.