— Какъв час, какъв свят час — каза той. — И тази песен! Кой я организира тая работа?
— Аз — отговори момчето и се посочи с две ръце.
— Ти ли наистина? Имах чувството, като че това бе поздрав от майка ти…
— И от моя покоен мъж — вметна тук вдовицата, — който не е мъртъв, а жив, и чието последно желание сега се изпълни.
— И дори това приветствие да идва от тях двамата, а не от теб, сине мой — продължи Мустафа Бустани, — то ти и бездруго направи предостатъчно и заслужаваш нашата благодарност. Абд ен Ном ни каза кой е същинският виновник за днешната среща. Състраданието, което твоята майка е вляла в младата ти душа, донесе плодове и благословия. Шамах, Опрощението, ще живее при, нас и…
— В нашата къща? Със своята майка? — прекъсна го бързо момчето.
— Да.
— За колко дълго?
— Завинаги, надявам се.
Момчето направи могъщ скок във въздуха и извика:
— Тогава трябва незабавно да тръгвам, за да им кажа да дойдат!
— Кои?
— Нашият помощник Хубакек, кафеджийският негър Бем и неговата жена, готвачката.
— За тая работа има още време, тъй като снахата ще остане за днес при Абд ен Ном. Утре ще дойдем да ги заберем, когато всичко е готово за тържественото им посрещане.
— Тържествено посрещане! — нададе радостен възглас Тхар, като направи втори скок във въздуха. — Тук е мястото на моите лъвове и слонове! Ще позволиш ли да ги поканя?
Бащата направи неодобрителна физиономия, но моята жена му кимна умоляващо, и той отговори:
— Ами покани ги!
— Също хипопотамите?
— Да.
— И китовете?
— И тях. Да седнат в градината и да се гощават, но да бъдат мирни и тихи. В замяна на това, преди да се сбогуват вечерта, трябва да изпеят песента за Витания.
— Хамдулиллах! Благодаря ти, скъпи ми, добри татко! Бързам веднага да им го кажа.
— И защо пък веднага? — възрази Мустафа Бустани и поиска да го задържи.
— Защото все още мога да ги настигна. Нали току-що си тръгнаха.
Отскубна се, разтърси набързо ръката на малката Шамах и хукна от място.
— При него ли ще живея? — попита детето, заглеждайки се възхитено подире му.
— Да, при него — отговори майката. — Ще бъдете винаги заедно.
— Това искам и аз и се радвам, защото го обичам, а над такива герои човек трябва да бди. А сега съм уморена от дългия път. Мога ли да спя?
Това желание даде повод да се сбогуваме с майката и детето. После ние тримата се изкачихме по вече познатия пък през Витфагия до Кафр от Тур и спряхме при рожкова. Слънцето тъкмо се канеше да изчезне зад хоризонта. Със своите последни лъчи то обгърна най-свещения от градовете на земята. Изгледът, който Йерусалим предлага при един такъв слънчев залез, трябва да се възприеме, той е невъзможно да бъде описан. Дълго време стояхме унесени в тази гледка. После Мустафа Бустани заговори, въздъхвайки дълбоко:
— Още по-красива, хиляда пъти по-красива от вчера по същото време! Цял един свят лежи между вчерашния и днешния ден. Зная, че не бихте искали сега, след такъв час, да приказвам и разказвам. Позволете да мълча. И ви моля да се приберете! Оставете ме сам със себе си и насаме с този, който днес ми прости, макар някога да го прогоних!
Тръгнахме си. Още преди да стигнем следващия завой на пътя, вечерните камбани на Божия град започнаха да бият. Едно море от свято стелещи се тонове се издигна до нас и ни обгърна, сякаш искаше да ни възнесе. Поглеждайки назад, видяхме Мустафа Бустани да се моли… един мохамеданин при звъна на църковни камбани! Мога ли повече да разказвам? Не!…
А седлото на пашата?
Аз все пак го получих. Мустафа Бустани разреши въпроса, макар и с цената на големи мъчнотии. В родината една такава разкошна вещ е неупотребима, наистина, но въпреки това аз го считам за скъпо и ценно, защото неговото постигане е свързано, макар и само косвено, със забележителното пътуване от Йерусалим до Хеброн.