— Ти да мълчиш! — сгълча го Синия.
— Кой ще получи пръчките? Аз или ти?
— Ти!
— Значи ти не можеш да почувстваш дали са много или малко! — И обръщайки се към пашата, прибави въпроса: — Сериозно ли го каза това с десетте удара?
— Да — потвърди онзи. — За един Гедеон всъщност не е голяма чест да бъде налаган с тояга.
— Това имам предвид и аз — изрази съгласие момчето. — Аз и бездруго имам нещастието не само да раздавам, но и да приемам отмъщения. Затова те моля да сваля героизма от себе си.
Беше му разрешено. Той отиде до кафеджийския ъгъл, освободи се там от бойната екипировка и се върна, за да се постави доброволно на разположение на наказателното право.
— Дръж го! — заповяда пашата на бащата.
Той се подчини. Приведе се, изнесе лявото коляно напред и сложи държателя на кръвното отмъщение напреко върху него в онази добре позната поза, при която задните части на получателя се озовават нагоре. Тхар прие нещата без съпротива и без дума да каже. Пашата застана отстрани, замахна и започна да брои нанасяните удари:
— Един… два…
По-нататък не стигна. Моята жена се изправи, застана между действащите лица, прекъсвайки изпълнението на присъдата, и помоли за милост. Пашата попита коя е. Тя му каза. Той се замисли за миг, после се поклони и отговори, че с удоволствие ще изпълни молбата й, но не може да се откаже от произнесеното число десет, тъй като е свикнал при всички случаи да сдържа думата си. Вярно, двата нанесени удара не можел да смекчи, ала останалите осем нека въздадяла тя, както й душа иска. Подаде й пръчката, отстъпи назад и й махна да продължи. Тя го стори така, че всички, които бяхме на страната на хлапака, останахме доволни. Когато се обърна после към пашата, вече не го видя. Той междувременно се бе върнал в съседния дюкян. Мъжът от Аин Карим се приготви, наистина, да повдигне протест, но Мустафа Бустани го прикани да дойде след един час, за да получи подарък. От двете страни бяха разменени само няколко кратки думи, след което селянинът си тръгна доволен. През това време, когато бащата не чуваше, хлапакът ни прошепна:
— Той се смя! Видяхте ли? Как ме радва това! Неговите мили, добри очи блестяха. Сега целуна ръката на жена ми и каза:
— Благодаря за осемте удара! Бяха нежни и меки като курабии, в които не е турен пипер. Никога няма да го забравя. Знаеш, аз съм герой. Моля те, във всяка беда да разчиташ на мен.
След това се върна в кафеджийския ъгъл, за да осъществи с помощта на негъра нов маскарад. Баща му седна при нас и ние подновихме прекъснатия разговор. Дяволията на своя любимец той отмина с думите:
— Той беше избраникът на майка си. Тя всичко му прощаваше.
— Как е стигнал до тази странна любов към боите? — поинтересувах се аз. — Или си я имаше от по-рано?
— Не — отговори. — Моят стар негър кафеджия и черната ми готвачка са съпрузи. Те имат едно момче, което от известно време ходи да чиракува при един бояджия. Оттам се породи живият интерес на моя хлапак към пъстрото царство на боите. Струва ми се, че е роден за художник. Естествено засега могат да се видят само наченки, ала те издават толкова много, че си мисля, моята хубава, доходоносна търговия един ден ще трябва да премине в чужди ръце. Вярно, ислямът не позволява рисуване и наподобяване на човешкото тяло, но останалата част от мирозданието предлага толкова много великолепия и красоти, че за Тхар и неговото изкуство има предостатъчно обекти да стане прочут. Всички мои познати са на мнение, че в него се крие нещо значително. Не е ли мой дълг да го направя велик мъж?
Говореше високо и момчето чуваше всяка дума. То дойде от ъгъла си и каза:
— Трябва да научиш истината, ефенди. Татко не ти я съобщава напълно. Нещата стоят така. Татко казва: «Тоя беше избраникът на майка си. Тя всичко му прощаваше.» Майка винаги казваше: «Той е избраникът на баща си. Той във всичко проявява снизходителност към него. Но има талант за храбър герой и ще стане велик мъж.» А учителят, при когото ходя на уроци, все казва: «Той е избраникът на баща си, майка си и целия им джинс. Те във всичко са снизходителни към него, ала той няма и най-малко дарование за нещо велико, а го бива само за далавери, пазарлъци и шмекерии.» Тъй, сега знаеш, ефенди!
Каза го сериозно, а и нещата си бяха наистина сериозни и важни. Бащата не заподозря дълбокия смисъл, който се криеше в честните думи на детето. Но жена ми го разбра, защото ме погледна и кимна многозначително. Момчето междувременно бе променило външността си, ако не в боите, то поне по отношение на тяхното разположение. Онова, което преди бе зелено, сега беше синьо. Синьото пък се бе превърнало в зелено. Та сега значи бяха зелени десният крак, лявата ръка и двете бузи, а сини — левият крак, дясната ръка, областта на мустака и брадичката. Ето защо най-напред се осведомих: