Ник мълчеше. Ад се изправи.
— Сега ще те науча, бъзливо чикагско копеле. Ще ти счупя куфалницата. Схващаш ли?
Ник отстъпи назад. Малкият човек тръгна бавно и решително напред. Стъпваше с единия крак напред и после довличаше и другия до него.
— Удари ме! — протегна главата си той. — Опитай се да ме удариш.
— Не искам.
— Така няма да се измъкнеш. Ще ядеш бой, чуваш ли? Хайде, започвай.
— Оставете ме — каза Ник.
— Тогава ще видиш, мръснико.
Дребният човек погледна към краката на Ник. Докато гледаше надолу, негърът, който вървеше по петите му, се прицели и го удари по темето. Той се строполи напред и Бъгз хвърли в тревата увитата в плат палка. Малкият човек лежеше с лице в тревата. Негърът го вдигна и пренесе до огъня. Главата му висеше, лицето беше страшно, очите — отворени. Бъгз нежно го сложи на земята.
— Моля ви, донесете кофата с вода, мистър Адамс — каза той. — Боя се, че го ударих много силно.
Негърът напръска лицето му с вода и внимателно потегли ушите му. Очите се затвориха.
— Нищо му няма — каза той. — Не се тревожете. Съжалявам, мистър Адамс.
— А, нищо.
Ник гледаше малкия човечец. Той видя палката в тревата и я вдигна. Дръжката беше гъвкава и се виеше в ръката му. Направена бе от стара черна кожа, а на тежкия й край бе омотана носна кърпа.
— Дръжката е от кост на кит — усмихна се негърът. — Не правят вече такива. Не знаех дали умеете да се пазите, а и не исках да го нараните — той без това е достатъчно обезобразен.
Негърът отново се усмихна.
— Вие сам го наранихте.
— Аз знам как да го ударя. После нищо няма да си спомня. Правя го, за да се успокои, когато го прихванат.
Ник все още не сваляше очи от малкия човек, който лежеше със затворени очи, осветен от огъня. Бъгз сложи дърва.
— От какво се е побъркал? — попита Ник.
— О, от много неща — отвърна негърът. — Искате ли чашка кафе, мистър Адамс?
Той подаде чашката на Ник и поправи палтото под главата на изпадналия в безсъзнание човек.
— Първо много са го били. Негърът сипа кафето.
— Но от това той е само малко оглупял. После сестра му станала негов импресарио, а знаете какво пишат вестниците за братята и сестрите — колко сестрата обичала брат си и колко той обичал сестра си. Така че те се оженили в Ню Йорк и това им донесло маса неприятности.
— Да, спомням си.
— Сигурно. Но те са брат и сестра, колкото и ние двамата с вас. На много хора това не се харесало, започнали да се карат, докато един ден тя просто си отишла и повече не се върнала.
Той изпи кафето и изтри устни с розовата длан на ръката си.
— Това го побъркало… Искате ли още малко кафе, мистър Адамс?
— Благодаря.
— Виждал съм я няколко пъти — продължи негърът. — Беше страшно красива жена. Приличаха си като близнаци. Ако не бе обезобразен и той нямаше да е грозен.
Той замълча. Изглежда, че разказът бе свършил.
— Къде го срещнахте? — попита Ник.
— В затвора — каза негърът. — След като избягала, започнал да бие когото срещне и го бутнали в затвора. Аз бях вътре, защото намушках един човек с нож.
Негърът се усмихна и продължи с мекия си глас:
— Хареса ми веднага и когато излязох, го потърсих. Приятно му е да мисли, че и аз съм луд. Не му се сърдя. Обичам да съм с него, да бъда сред природата, а за това не е нужно да се краде. Обичам да живея като джентълмен.
— А с какво се занимавате? — попита Ник.
— С нищо. Пътуваме. Той има пари.
— Сигурно е натрупал много пари?
— Да, разбира се. Но ги е пропилял или са го ограбили. Тя му праща пари.
Той поразбута огъня.
— Тя е чудесна жена — каза той. — Приличат си като две капки вода.
Негърът погледна към малкия човек, който лежеше и тежко дишаше. Русата му коса покриваше челото. Обезобразеното лице бе по детски спокойно.
— Сега вече всеки миг мога да го събудя, мистър Адамс. Не се сърдете, но мисля, че е най-добре да си отидете. Не искам да бъда негостоприемен, но види ли ви може пак да се разстрои. Не ми се ще отново да го удрям, а прихване ли го, друг начин няма. Трябва някак да го пазя по-далеч от хората. Вярвам, че разбирате, мистър Адамс? Не, не ми благодарете, мистър Адамс. Щях да ви предупредя, но видях, че му харесвате и помислих, че всичко ще бъде наред. На около две мили оттук по линията ще стигнете един град. Нарича се Манселона. Сбогом. Искаше ми се да пренощувате при нас, но сега това е изключено. Защо не вземете малко шунка и хляб? Не? Поне един сандвич.
Всичко това бе казано гладко и вежливо.
— Прекрасно. Сбогом, мистър Адамс. Сбогом и бъдете щастлив!