Ралстон затвори книгата си и погледна замислено благородника. Тогава в тъмното му око светна един пронизителен поглед.
— С ваше разрешение, сър, бих си позволил да ви предложа да проявите малко повече предпазливост. Имам удоволствието да познавам мадам Бошан още от детските й години. Тя, изглежда, изпитва вродено отвращение към мъже, които я ухажват. Наистина и аз самият се числя към тези, към които тя питае неприязън, но мога да ви предупредя.
Гейлърд потупваше оросената си от пот горна устна.
— Как си въобразявате, че бихте могли да ми помогнете, добри ми човече, в нещо, в което сам не можете да си помогнете?
На тънките устни на Ралстон почти им се отдаде да се усмихнат.
— Ако приемем, че благодарение на моите съвети ви се отдаде да заведете вдовицата в брачното пристанище — ще сте готов ли да разделите с мен зестрата й?
Ралстон бе отгатнал правилно. Гейлърд бе извънредно заинтересован от сделка, която би могла да възвърне на него и на обеднялото му семейство благополучието. Благородникът много добре бе запознат с размера на състоянието на Трейхърн и бе твърдо решен да опита да улови част от него — било посредством женитба с красивата вдовица, било чрез сделки с господаря на острова. Наследената компания бе изцяло на червено и бе необходимо внушително състояние, за да бъде изправена отново на крака. Ако успееше да накара Трейхърн да си развърже кесията, спокойно можеше да подели зестрата с посредника.
— Джентълменска дума — каза сър Гейлърд и подаде ръка. Ралстон я пое.
— Първо трябва да убедите господаря на острова колко важно е вашето положение в двора и въобще да му направите впечатление с доброто си име — напътстваше Ралстон кандидат-жениха. — Но ви предупреждавам, че дори само да се усъмни мадам Бошан, че аз ви съветвам, всичко е загубено. Тогава няма да ви помогне дори това да успеете да убедите господаря на острова в достойнствата си. Значи внимавайте, приятелю. Изисква се крайна предпазливост, за да се ухажва вдовицата Бошан.
ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
Двойка морски орли бе свила гнездо в стръмните скали на източното крайбрежие. Шана често бе наблюдавала великолепните грабливи птици, когато се оставяха ветровете да ги носят високо над пенливия прибой, широко разперили криле. И заедно с тях и душата й се издигаше високо във въздуха.
И днес на Шана й се струваше, че са й поникнали криле, така радостна бе тя. Отново можеше да е сигурна, че не очаква нежелано майчинство. Все още сетивата й тръпнеха от удоволствието на свидни спомени — как се бе възкачил от абаносовата дълбина на нощта при нея, как всяка мисъл за утре бе потънала във водовъртежа на настоящето. Шана си въобразяваше, че е на сигурно място във въздушния си замък от блаженство, живееше миг за миг, в единение с пищната природа наоколо. И за разлика от предишните дни тя не считаше вече за обезпокоителна увереността, че вина за нейното състояние на омая е ежедневната поява на Рурк в господарския дом. И като роза под топлите лъчи на слънцето тя разцъфваше под пълния с обич блясък в очите му.
Бе изминала почти цяла седмица, откакто Рурк бе прекарал нощта с нея в спалнята й. Тогава едно сияйно утро бе увенчало любовната нощ. Днес денят бе започнал с надвесени тъмни облаци и сега Шана стоеше на балкона и гледаше към чудовищата, които поглъщаха слънчевата светлина и се разполагаха злобно над хълмовете.
В този миг силно, ядно цвилене раздра въздуха, Шана се стресна и погледна към пътя, който водеше покрай господарската къща. Долу имаше няколко мъже, които се бореха с непокорен кон. Той се възправяше пред тях и удряше наоколо с предните си копита, къдрави следи от камшик личаха по бляскавата му червеникава кожа. В Шана се надигна възмущение, докато гледаше как едно прекрасно животно бива така наказвано с бой.
Непознат глас изрева:
— Не става така, хора! Малко ли е тормозен този кон?
Шана позна, че тези мъже бяха моряци.
— Хей, вие долу — извика тя и пристъпи към тях по верандата, — какво е това? Толкова ли сте глупави? Не можете ли да разпознаете едно ценно животно?
Шана се спусна като ураган по стълбището, златните й къдри подскачаха възмутено и тя забърза към четиримата мъже с яден поглед в очите.
Шана погали копринения нос на кобилата, мърморейки успокоително, и животното постепенно доверчиво се усмири. Моряците гледаха изумени: през цялото време по пътя от селото до господарския дом те трябваше да бият животното, за да върви напред.
Един едър мъж с бакенбарди, не в обичайното моряшко облекло, а в богато бродиран жакет, пристъпи напред и обясни извинително: