— По пътя за колониите насам духаха ураганни ветрове и така блъскаха кораба ни, че животното се удряше насам-натам в дъсчената си преградка, която построихме за него на кораба. Смея да ви уверя, че конят не е тормозен, мадам.
Шана погледна изпитателно мъжа и счете, че той говори истината.
— Как се казвате, сър — попита тя, — и защо водите кобилата?
— Името ми е Робъртс, капитан Робъртс — поклони се той, — от Вирджиния къмпани. Капитан Бошан ми възложи да предам коня на милостивия мистър Трейхърн или на неговата дъщеря като благодарност за проявеното към него гостоприемство. С мадам Бошан ли имам честта?
Шана кимна.
Капитанът извади от жакета си едно запечатано писмо и го подаде на Шана.
— В такъв случай това е за вас, мадам, от капитан Бошан.
Шана превъртя писмото в ръка и завладяна от щедростта на подаръка, спря поглед на фино източеното Б на печата. Тя бе познавачка на коне, широката, благородно оформена глава на животното, големите, изразителни очи и грациозната извивка на шията издаваха арабска кръв и това се потвърди, докато Шана четеше писмото, с което капитанът бе очертал родословното му дърво. Кобилата бе също така ценна като Атила и сигурно би родила чудесни кончета от него.
Писмото изразяваше и предварителна радост във връзка с посещението на двамата Трейхърн в колониите, както и надежда, че нищо непредвидено няма да попречи на пътуването. Есента обещавала да бъде хубава.
Капитан Робъртс изтълкува погрешно замисленото мълчание на Шана като безмълвен упрек.
— Нямахме на борда никой, който да се грижи за животното — опита се той да обясни, сочейки раните.
— Добре, добре — отвърна Шана. — На нашия остров има един човек, който има лека ръка за подобни неща.
Едно малко момче на около десет години, което досега бе стояло на сигурно разстояние от необузданата кобила, сега проговори. Момченцето се мъчеше да освободи едната си ръка от кожена бохча. Сега то подръпна капитана за дрехата.
— Какво да правя с това, сър? — попита то.
— Мадам — обърна се капитанът отново към Шана, — да знаете случайно къде момчето може да намери някой си мистър Рурк? Този вързоп е за него. Може ли да му се изпрати вкъщи?
Шана посочи зад гърба си.
— Една пътека край господарската къща води в гората. Там има няколко къщи, последната е на мистър Рурк.
Мъжете тръгнаха, а момчето пое с товара си по пътеката. Шана влюбено потърка буза в муцуната на кобилата.
— Значи Бошан те е кръстил Джезабел? — промълви Шана радостно. — И сигурно много ще изкушиш моя Атила, защото на целия остров няма нито една кобила, която да е поне наполовина така красива като теб. Но първо трябва да повикам Рурк да те излекува, а не искам да те поверя на някой друг. Рурк е моят дракон, трябва да ти кажа, че той си има начин да се отнася към една лейди. Сигурна съм, че ще го обикнеш.
Малко по-късно Шана посети бакалията и попита мистър Маклерд къде може да намери Рурк. Но бакалинът само сви рамене.
— Нямам представа, момиче. Беше тук рано сутринта, за да поръча някои неща, но оттогава не съм го виждал. Търсихте ли го вече при дъскорезницата?
Но и на строителната площадка Шана не го намери.
— Като че ли го повикаха в пивоварната. И там никой не знаеше къде е отишъл.
В късния следобед Шана най-сетне се отказа от търсенето.
Когато влезе в господарския дом, тя чу баща си да дискутира със сър Гейлърд сделката с корабите. Тя се опита да се прокрадне на пръсти през антрето, но още скърцането на входната врата я бе издало, сър Гейлърд вече бързаше да я поздрави. Шана прокле вътрешно лошия си късмет, усмихна се с мъка и се остави благородникът да я придружи до салона. Това бе най-скучната вечер в живота й, защото сър Гейлърд очевидно не можеше да води разговор за нищо друго, освен за аристократичния си произход и дори си позволи да намекне на стария Трейхърн какъв блясък би могло да хвърли върху неговото богатство името му. Едва доста след вечерята Шана се оттегли в стаята си, където веднага нареди да й приготвят ваната.
Лежейки уютно в изпускащата пара ароматна вода, Шана се облегна на високата стена на порцелановата вана. Колко рядко се случваше да измине цял ден, без да е видяла и следа от присъствието на Рурк. Денят й изглеждаше някак си недовършен. Копринените завеси зад нея леко шумоляха от вечерния вятър. Беше мека, прохладна нощ, а омайният дъх на жасмин се разнасяше в нощта, в далечината една дървесна жаба изпълняваше концерта на нощните звуци. Стенният часовник отмери с изящен звън десет вечерта — и с последния удар започна нова мелодия, която Шана никога досега е бе чувала в покоите си.