Лицето на Рурк потъмня. В главата му кръжаха мисли, за които не намираше подходящ израз.
— Много неща биха могли да се променят с времето.
— Да — присмя се Шана, — някой ден така ще ви изпънат врата, че главата ви вече няма да знае за желанията на хълбоците ви. И тогава наистина ще съм най-сетне вдовица.
— Ако повярвам на думите ви, трябва да се откажа от всяка надежда — усмихна се сухо Рурк. — Но простете ми, мадам, аз все пак предпочитам, както и вие, да се надявам на по-добра съдба за себе си, отколкото ми предвещават сега знаците.
— С вашата дързост наистина ме поставяте на сурово изпитание — гласът на Шана звучеше твърдо, но тя не смееше да го погледне в очите. — И ме уморявате с вашите теории. — Тя се отпусна във възглавниците и се обърна.
— Но моля ви, милейди — изрече Рурк с пресилена грижовност. Шапката, ризата ми тогава, ако разрешите да помоля. Много ценя оскъдното си облекло, още повече че то е всичко, което Джон Рурк може да нарече свое.
Шана кисело затърси под чаршафа и му хвърли ризата. Наистина по-трудно й бе да намери шапката. Но после, когато лицето й се покри с червенина от предположението, тя повдигна хълбоци от чаршафите и извади шапката изпод таза си, хвърли му я и му обърна гръб.
Рурк хвана шапката, която тя бе запратила към него с леко движение и дълго наблюдава съвършено плоския кръг, после направи галантно движение с него.
— С ваше позволение, милейди — присмя й се той, — отсега нататък няма повече да ви товаря с грижите си.
Шана лежеше съвършено тихо и се ослуша да чуе дали той наистина си отива. Накрая се претърколи отново по гръб, за да разбере защо се бави. Но бе сама.
Шана сърдито се втренчи в празните сенки. Усещаше, че в гърдите й нараства болка, която почти изтръгваше сърцето й. Изведнъж й се прииска да върне Рурк, дори и караницата им й се струваше сега криеща много повече радост, отколкото празнината, в която се чувстваше попаднала. Светът бе изгубил цялото си щастие, бе страховит и студен, никъде топлота, която да смекчи студа около нея.
Устните й трепереха, сълзи се появиха в очите й. С вик тя зарови глава във възглавниците, ридаеща като дете, барабанеше със стиснати юмруци по леглото.
— Божичко… — стенеше тя в безкрайно отчаяние — олеле, божичко…
Тя се молеше — а сама не знаеше за какво умолява. Тръсна глава, противопостави се на гнева, който я бе налегнал. Простенвайки, тя стана от леглото, измъкна една дълга бяла дреха от шкафа. Стаята й вече не беше убежище на сигурността; като изоставено от целия свят сираче тя бродеше из най-тайните кътчета на господарския дом, но в нито едно от мрачните помещения не можа да намери това, което сърцето й искаше. Изтощена, Шана заслиза надолу по стълбите. Тогава се намери пред вратата на библиотеката на баща си, като се колебаеше накъде да тръгне.
Трейхърн вдигна поглед от книжата си.
— Шана? Какво става с вас, дете мое? Тъкмо се канех да си лягам.
— Мисля, че ще си направя разходка из градината — каза Шана тихо. Тя забеляза угрижения поглед на баща си. — Ще се върна скоро. Няма нужда да ме чакате.
Орлан Трейхърн гледаше как дъщеря му изчезва в рамката на вратата, вслуша се в тишината на къщата, докато босите стъпки се чуваха още няколко секунди по мраморния под. Отвори се входната врата, после се затвори. Орлан въздъхна загрижено, повдигна масивното си тяло от креслото и тежко се понесе към стаята си.
Шана стоеше сред тревата. Нощта я обгръщаше. Звезди проблясваха тук-там през реещите се, разкъсани облаци. За кратко се появи луната, после и тя скри сребърния си лик. Шана бродеше безцелно между дърветата. Вече се бе отдалечила много от къщата, когато откъм конюшните чу цвилене. Колебливо, но с любопитство тя се приближи.
От един обор проблясваше светлина. Тогава, спряла пред вратата, тя чу гласа на Рурк, който говореше на кобилата нежно и мило. Проблясъкът на светлината хвърляше по лицето му тъмни сенки. Тънките, чувствителни пръсти галеха раните и белезите на кобилата със същата нежност, на която нейното тяло така често бе отговаряло с обич. Кобилата изпръхтя, сгуши доверчиво ноздри в рамото на Рурк. Ръката му се плъзна нагоре и потупа гальовно муцуната й.
— Не сега, Джезабел — укори я той нежно.
— Откъде знаете как се казва кобилата?
Рурк се изправи, очите му се опитаха да проникнат през тъмнината отвъд светлината на лампата. Шана пристъпи по-наблизо. Той си избърса ръцете в панталоните, а погледът му се плъзна по Шана, сякаш дрехите й не съществуваха.
— Откъде знам как се казва? Конярчето ми каза.
— Аха — каза Шана. Гласът й отново прозвуча меко. Тя се огледа. Конярят не се виждаше никъде.